Военните действия в страната ѝ принудиха Елена да я напусне. Намери спокойно място с море и слънце.

Нейна хазайка стана възрастна, много любезна жена. Тя се обръщаше към младата жена нежно:

– Скъпа това ….

Елена бе развълнувана от такова топло посрещане и подари на старицата част от свои красиви неща.

Възрастната жена постоянно повтаряше:

– Вашата страна е като сестра на нашата. Двата народа винаги са били приятели. Подкрепяли са се едни други в трудни моменти.

Хубаво е да живееш в къща с асми, цветя и плодни дръвчета, далеч от ужасите на войната.

Елена работеше дистанционно и това и осигуряваше средства за препитание.

Но се случи така, че връзката ѝ с работодателя прекъсна и доходите ѝ пресъхнаха.

Младата жена не стоеше със скръстени ръце и търсеше работа, но така и не намери. Малко бе селището и не се търсеше много работна ръка.

Парите на Елена се стопиха и отношението на хазайката ѝ се промени. Усетила тежкото положение на квартирантката си взе да подпитва:

– Какво става с парите?….. Не ти ли плащат вече? …. Намери ли си друга работа?

Когато разбра, че Елена сериозно е закъсала, удвои наема и ѝ каза:

– Ако ти се вижда много висок, потърси си друга квартира, за тази има много желаещи.

Елена притисната от обстоятелствата писа на роднини, но парите не пристигнаха веднага.

Времето през което чакаше да ѝ ги изпратят бе истински кошмар за младата жена. Тя чуваше само упреци и грубости от хазайката си:

– Така е като приемаме чужденци. Възползват се от добротата ни и ни лишават от малкия доход, с който се издържаме …

Накрая Елена получи запис и хазайката омекна. Стана мила и дружелюбна.

Това не е упрек към старата жена или друга държава.

Случва се понякога да живееш дори с роднини, но ако нямаш с какво да платиш …

Каквото и да си говорим, това си е бизнес.

Човек не бива да се съблазнява от доброто отношение. Достатъчно е да имаш пари в картата и портфейла. Помагат и подаръците.

Но свърши ли това изобилие, свършва и любовта. Каква любов, това си е бизнес отношение.

Елена живееше спокойно в един малък град. Нищо до сега не бе помрачавало сериозно последните години от живота ѝ.

Но един ден тя усети неразположение и болки в тялото си, за това реши да посети доктор Филипов. Той бе добър в професията си и прецизно се грижеше за пациентите си.

Бяха направени изследвания на Елена.

С натежало сърце доктор Филипов излезе в чакалнята. Той видя Елена, в чийто скут лежеше голяма черно подвързана Библия. Тя разговаряше с млада жена, която седеше до нея.

Лекарят я остави да си довърши разговора, а на медицинската сестра Милена поръча:

– След малко доведете Елена в кабинета ми.

Милена се сконфузи. Тя много добре си спомняше първата среща с тази жена. Докато ѝ взимаше кръв за изследване Елена и се представи:

– Аз се казвам Елена Николова. Вярвате ли във Великден?

– Е, всичко е свързано с яйца, козунаци, ходене на църква и празнично обличане, – бе казала тогава Милена.

Но Елена не остави така нещата. Тя разказа на медицинската сестра истинското значение на Великден.

Елена бе въведена в лекарския кабинет, тя погледна доктора и го попита:

– Защо сте толкова разстроен?

Филипов прокара ръка по косата си и сподели:

– Дойдоха изследванията от лабораторията……

Той въздъхна тежко и я погледна с тъга.

– Елена имате рак, – а след това тихо добави, – не ви остава много.

– И това ви огорчава? – попита весело Елена. – Току що ме зарадвахте, защото аз отивам да се видя с моя Господ, съпруга ми и приятелите ми. Има ли по-хубаво от това да празнувам Великден завинаги?!

Филипов бе навел глава.

– И сега ви е трудно да ми дадете билета? – усмихна се Елена.

„Каква прекрасна жена“, – помисли си докторът.

В сърцето му нямаше повече притеснение и болка. В него настана мир.

Кирил бе отзивчив човек. Посещаваше приятели и познати в болницата и им носеше утеха.

При едно от свижданията на близък човек Кирил се запозна с Минчо.

Странен индивид бе този болен. Груб и непризнателен към хората.

Когато Кирил се опита да сподели с него Благата вест, младежът троснато отвърна:

– Аз не вярвам в Бога. Дори съм враждебно настроен към църквата.

– Но защо? Някой от църквата ли те е наранил? – попита Кирил.

Минчо му обърна гръб и му даде да разбере, че не желае повече да разговаря с него.

След две седмици Кирил посети сестра си, която бе скоро постъпила в болницата. Тя го посрещна с радост:

– Благодаря ти, че дойде. Тук има един младеж, който се държи арогантно със всички. В съседната стая е. Много шум вдига.

– Да не би да се казва Минчо? – попита Кирил.

– Да, да същият, – потвърди сестра му със недоволно изражение на лицето.

Кирил си спомни, как този младеж бе отказал да говори с него, но реши въпреки всичко да го посети.

Когато Минчо го видя бе много изненадан, но не го изгони.

Кирил забеляза голяма татуировка на ръката му. Там имаше пет букви IDDQD, които нищо не значеха за него.

Минчо забеляза , че погледът на Кирил бе привлечен от неговата татуировка.

– Това е кодът на безсмъртието в компютърната игра Doom, – гордо отбеляза Минчо. – Ако го въведете, персонажът не може да бъде убит.

– Аз също имам код на безсмъртието, – каза Кирил.

– Код ли? Какъв код? – очите на Минчо щяха да изскочат от любопитство.

– Христос воскресе! – това е моят код за безсмъртие, усмихна се дружелюбно Кирил.

Двамата си поговориха, като засегнаха и други различни теми от безсмъртния код.

Седмица по-късно, когато Кирил отново посещаваше болен, медицинската сестра го пресрещна и му каза:

– Какво направихте на Минчо? Не мога да го позная. Не псува, не отговаря нахално ….. Дори се усмихва и е любезен.

– Просто получи истинският код на безсмъртието, – каза Кирил.

Днешния ден за Даниела бе един от най щастливите в живота ѝ.

Заедно с братята си, малката си сестра, баща си и майка си прекараха весело в двора сред натрупалия се сняг.

Имаше бой със снежни топки, при който нечии вратове се напълниха със сняг, а на всички ръцете им се зачервиха и ги потриваха от време на време за да ги стоплят.

Накрая Даниела предложи:

– Хайде да си направим снежен човек.

Предложението ѝ възторжено се посрещна от останалите.

Множество ръце заработиха бързо и от утъпкания сняг успяха да оформят три снежни топки, които подредиха една върху друга, като най-голямата поставиха отдолу, а най-малката послужи за глава на снежния човек.

Едно от момчетата донесе морков от кухнята, който поставиха вместо нос. Малката Даря домъкна две потъмнели въгленчета, които бе изровила от пепелта в печката и те станаха за очи на снежния човек.

Боднаха му една клонка от страни вместо метла и потичаха около Снежко.

Накрая всички се прибраха в къщи и се настаниха край печката, за да се стоплят.

Само Даниела застана на прозореца и продължи да се любува на снежното им творение.

Изведнъж на двора се появи заек. Той наостри уши, огледа се страхливо и пое смело към снежния човек.

– О, не, – извика отчаяно Даниела.

Всички се скупчиха на прозореца, за да разберат какво бе я смутило.

Повечето се засмяха. Изникналият от не знам къде заекът бързо гризеше моркова забит в най-малката снежна топка. От него нищо не остана.

– Горкият Снежко, – с горест промълви Даря, – остана без нос.

Вера работеше в болницата като медицинска сестра анестезиолог.

След операция, хората бяха отвеждани в общото отделение и ги наблюдаваха от персонала.

Обикновено лекарите идват и задават въпроси от рода на:

– Как се чувствате? Кой ден сме днес? …..

Единствената цел бе да се оцени състоянието на пациента. Понякога болните са неадекватни и могат да навредят на себе си и другите в отделението.

Ако имаше подозрение, че пациента може да вилнее и има халюцинации, тогава с помощта на превръзки го завързваха за леглото.

Владимир бе млад човек и след операцията бързо се опомни. При него дойде лекар и му зададе дежурните въпроси.

Младежът отговаряше адекватно.

Но преди да си тръгнат, Владимир изтърси:

– Докторе, в стаята …… се разхожда гълъб.

Медицинската сестра и лекарят се спогледаха и си кимнаха с глава. Явно трябва да се завърже за кревата.

И когато извикаха санитарите, за да се заемат с това, изпод леглото на Владимир изскочи истински гълъб …..

Никой не знаеше как е попаднал там, но медицинският персонал изпадна в шок, не толкова от гълъба, колкото от това, което мислеха да направят на пациента.