Продавач стоеше зад щанда на магазина и разсеяно гледаше към улицата. Малко момиче дойде до витрината и буквално заби носа си в стъклото. Очите му за искряха от възторг, когато видя каквото търсеше.
То влезе вътре и помоли да й покаже огърлицата от тюркоаз.
– Това е за сестра ми. Можете ли да я увийте красиво? – Каза малкото момиче.
Продавачът погледна с недоверие към детето и каза:
– Колко пари имаш?
Без сянка на съмнение, то извади кърпичката си от джоба и, изсипа всичко съдържащо се в нея и с щастлива усмивка попита:
– Това достатъчно ли е?
В кърпичката имаше само няколко монети. ……. Но момичето с гордост продължи:
– Знаете ли, това искам да подаря на своята голяма сестра. Откакто почина мама тя се грижи за нас, а за себе си не остава никакво време. Днес е рожденият й ден и аз съм сигурна, че много ще се зарадва да получи такъв подарък, много ще отива на очите й.
Мъжът взе огърлицата, влезе в магазина, донесе  специална кутия и я сложи вътре. След това я пакетира и й завърза синя панделка.
– Вземи, – продавачът подаде подаръка на момичето. – И го носи внимателно!
Момичето си тръгна щастливо.
Работния ден свършваше, когато в магазина влезе младо момиче. Тя сложи на тезгяха познатият пакетиран подарък, отворен с развързана панделка.
– Тази огърлица е купена от тук? Колко струва?
– Цената на всеки продукт от моя магазин е поверителен договор между мен и клиента, – каза продавачът.
Девойката продължи настойчиво:
– Но моята сестра имаше само няколко монети, а мънистата са от истински тюркоаз? Сигурно струва много скъпо, а ние не можем да си я позволим!
Мъжът взе пакета, с много нежност и любов възстанови опаковката, подаде я на девойката и каза:
– Тя плати най-високата цена ……. повече, отколкото може да заплати един възрастен. Тя даде всичко, което имаше.
В магазина настъпи тишина. Две сълзи се плъзнаха по лицето на девойката, а ръката, държаща малкия пакет, затрепери от вълнение…….

В болницата лежала жена. Виждало се явно, че изпитва много силна болка. Тя се мятала от едната страна на другата в леглото и стенела:
– Никой не е страдал като мен.
– О, имало е Един, който е претърпял много повече, – чул се слаб глас.
Той принадлежал на петнадесет годишно момиче в противоположния край на стаята. След минута жената отново простенала:
– Тези страдания, които аз търпя, не са по силите на никой!
– И все пак има един, Който може да ги понесе, – обадил се от тази страна същия слаб глас.
Жената обърнала глава по посока на гласа и казала:
– Вие навярно говорите за себе си?
– Ни най-малко, аз говоря за Исус Христос. Хората го разпнаха с двама разбойници и те Му се присмиваха, но той издържа без да се оплаква.
Настъпило мълчание. Влязла медицинската сестра и донесла освежаващо питие.
– Благодаря, – казало момичето, – а на Него са Му дали оцет, за да утоли жаждата си.
– О, тя говори за Христос, но на мен не ми става по-леко от тези разговори.
– Тихо, – едва казало момичето, – Той бе разпнат за нашите грехове. Понесе наказанието, за да ни даде мир. В Неговите рани ние сме спасени.
Болната жена затихнала. Дали тя е разбрала значението на тези думи за себе си? Дай, Боже!
След няколко дена момичето преминало във вечността.
– Отивам си в къщи, при моя Спасител, – прошепнало то и затворило очи.
Всеки път, когато казваме:
– Ние не можем, – ние забравяме за Исус Христос, с Когото можем всичко.
В Христос християнина има мир във преживяванията си, утешение в скърбите и светлина в окръжаващата го тъмнина. Бог в Исус преобразява нашите стремежи в земни планове, скърбите в радост, разочарованията в постижения, неуспехите в  успехи, загубите в печалби, болките в удоволствия, нашите духовни падения във възходи, всички наши сълзи, тъга и дори смърт в победа.

Живееше в нашият край дядо Николай. Той не беше женен. Майка му умря и той остана сам.
Но имаше куче Вулкан, с което ходеше навсякъде. Понякога минаваха покрай нас и отиваха в магазина. Дядото даже изпрати бележка на сестра си в чантата, която Вулкан й занесе.
Мина време и кучето умря. Дядо Николай стана затворен, мъката го гризеше отвътре. Съжалявахме го и му казвахме:
– Не го преживявай толкова, ново куче си вземи.
А той обясняваше:
– С Вулкан живях 13 години. Нямах приятели  и си говорех с него. А то ме гледа сякаш всичко разбира. Не мога да си взема друго куче, не искам да предам Вулкан.
Никой не беше виждал няколко дена дядо Николай. После се оказа, че се е разболял и не е могъл до вратата да пристъпи.
По-късно ни разказваше неговата сестра:
– Чувам, че куче вие под прозореца, не ми дава да спя. Мисля си: „Сега ще събуди и децата“. Гледам през прозореца Вулкан, стои, гледа ме и вие. Реших, че нещо лошо се е случило. Бързо се облякох и хукнах. Излизах на улицата, Вулкан го няма. Помислих, че се е върнал в къщи. Дойдох до къщата на Николай. Почуках на прозореца, никой не отвори, а вратата беше заключена.  Отивам при съседа, само той имаше телефон и му казвам, че трябва  по някакъв начин да влезем при брат ми, вратата е запъната и за всеки случай да извикаме бърза помощ.
Тя разказала  набързо какво и се е случило, как видяла Вулкан през прозореца….
Съседът плеснал с ръце:
– Но Вулкан умря преди седмица….
Когато дядо Николай излезе от болницата всички казваха, че Вулкан го е спасил.

Когато родителите отсъстваха, всичко оставяха на сина си. Та нали той беше по-големия. Неговото любимо занимание беше да се разпорежда в кухнята. Сам можеше да приготвя десерти, а понякога правеше и експерименти, които бяха доста сполучливи на вкус. Това бяха доста добри постижения за уменията на един младеж.

Веднъж той реши да се пошегува със сестра си и й предложи да изяде една лъжичка ванилия на прах.

Тя знаеше, че ванилията се използва при приготвянето на всички онези неща, които страшно много обичаше.

Той й даде първо да помирише. Миризмата й хареса.

Всичко в нея казваше: „Да“, докато я погълна…….горчивият вкус едва не я събори. Тя дълго плю и пи много вода, но натрапчивият вкус още дълго време стоеше в устата й. ……А изглеждаше толкова привлекателно, ароматно и разумно.

Така много неща са хитро прикрити и замаскирани, че на пръв поглед ни изглеждат разумни и с нищо не заплашващи. Трудно бихме ги забелязали, но последствията горчат и причиняват много болка и мъка.

Свекървата се готвела да отиде на гости при сестра си. Щяла да отсъства доста дълго време. Преди да тръгне извикала снаха си и й казала:
– Ето ти плат, докато се върна да ми ушиеш една риза.
След два месеца свекървата се върнала в къщи. Тя извикала  снаха си и я попитала:
– Уши ли ми ризата? Донеси ми я, да я облека!
– Вече я завършвам, – казала снахата, – останаха ми само подгъва, ръкавите, яката и гърба.
Може би свекървата се е прибрала много рано, иначе всичко щеше да бъде готово.