Едно време, когато бъдещият съпруг още не е имал собствена кола, апартамент и планове за сватбено пътешествие, той носел букет цветя на бъдещата си половинка.
Веднъж, когато девойката забелязала, че цветята, който поднесал нейният приятел, не били много свежи му казала:
– Знаеш ли съществува такова поверие, че колкото по-дълго се запазят цветята в подареният букет на момичето, толкова по-силна щяла да бъде връзката между двамата влюбени.
Бедният младеж идвал всяка вечер, помирисвал и преглеждал букета, който донесъл. Странно, но този букет геройски издържал три седмици. От тогава, младият мъж често носел букет със свежи цветя на избраницата си и всички те запазвали свежеста си за по-дълго време.
Ожени ли се. Тя забременяла и той ѝ разкрил ужасна тайна. Казал ѝ, че мислил, щом цветовете в букета оставали дълго време свежи, това е знак от съдбата.
Той искал нищо да не попречи на тяхното щастие, нито възраст, нито деца, нито разни интереси, нито неизградените им още характери. Желаел от все сърце всичко при тях да се нареди добре.
Тогава и тя му признала, че всеки ден сменяла увехналите цветя със свежи, които купувала от близкия цветарски магазин.
Е, каквото вярвате, това и става в живота ви.

В двора му влезе старо уморено куче. То имаше нашийник, а коремчето му му бешо добре напълнено. Явно идваше от някоя близка къща, където добре се грижат за него.
Кучето се приближи при него, а той го потупа по главата. Когато отвори вратата, животното влезе вътре в дома му. Бавно прекоси стаята, сви се на кълбо в ъгъла и заспа.
Час по-късно кучето се изправи и тръгна към вратата. Мъжът стана отвори му и го пусна навън.
На следващия ден пак се появи в двора му, „поздрави“ го, отново влезе в дома му, настани се се в същия ъгъл, спа около час и си тръгна.
Това се случваше няколко седмици подред.
Мъжът се радваше на кучето, но беше любопитен, искаше да разбере, на какво се дължи необичайното поведение на животното. За това сложи бележка под нашийника му.
В нея беше написал: „Бих искал да зная чие е това прекрасно куче? Знаете ли, че то идва всеки ден в къщата ми да спи?“
На следващия ден кучето донесе друго писмо пъхнато под нашийника му: „То живее в дом с шест деца, като две от тях нямат още три годинки. Кучето просто се опитва да си доспи. Мога ли и аз утре да дойда с него?“

Малкият син на мениджър скоро щял да има рожден ден. Бащата много искал да зарадва сина си и го попитал:
– Какво искаш да получиш за рождения си ден?
– Сестричка, – радостно извикало детето.
– За съжаление, сине, това не е възможно. – въздъхнал бащата и безпомощно разтворил ръце. – Твоят рожден ден е след една седмица.
– О, татко, – възкликнало тъжно детето.
След това се засмяло и предложило:
– Ще успееш, наеми нови сътрудници ….

Само преди седмица си вади зъб. Неприятно, но не толкова болезнено. Дупката точно отпред на зъбите е неприятна гледка, особено, когато се опиташ да се усмихнеш. Не беше проблем, но мислите ѝ нахвърляха различни варианти за решаване на проблема.
Изведнъж телефонът извъня. Вдигна слушалката а в главата и мълниеностно профуча: „Кой може да ме търси по това време?“
Стрелките безжалостно отмерваха всяка „пропиляна“ минута и се устремяваха към горния край на циферблата на часовника.
– Диди, какво правех вчера в устата ти, – прозвуча приглушено женски глас.
Така наречената „Диди“ позна веднага гласа. Това беше нейната приятелка Мира, която редовно се грижеше за зъбите ѝ.
Това, което чу от слушалката ѝ се стори малко странно. Чудеше се дали да се засмее или да приеме по-сериозно нещата. Явно имаше някакъв проблем отсреща.
– Извинявай, че те притеснявам толкова късно, но просто забравих…..
Тя редовно записваше на едно листче, какви зъби е лекувала на пациентите, дата и така нататък…., но се беше случило нещо необикновенно.
– …. Как да ти обясня, – продължи отчаяно Мира по телефона, – записала съм датата и името ти, но другото е толкова нечетливо, а нямам спомен. Какво ти правех? Пломба, кариес ли имаше?
– Зъб ми вади, – спокойно обясни Диди.
– Добре, но кой зъб беше?
– Преден, – Диди се опитваше да помогне на приятелкта си.
– От ляво ли беше или дясно? – продължаваще да пита Мира, авно нищо не можеше да си спомни.
– Успокой се, ляво беше.
– Чувствам се като глупачка. Сякаш някой нарочно е изстрил всичко от паметта ми.
Диди съчувстваше на Мира и самата тя често забравяше, но бяха дреболии, а това беше свързано със нещо по-сериозно.
„Какви времена настанаха, – мислеше си Диди след като приключи разговора. – Та тя не е единствената, която се оплаква, че забравя. Та ние сме още млади ….. Накъде е тръгнал света? Какво ще стане утре с нас?…“

Група младежи възбудено обсъждали въпроса: „За колко време може да се прочете Библията?“
Един от тях настоявал:
– За един месец е напълно възможно.
Друг упорствал:
– Може и за седмица.
Един младеж дълго мълчал и слушал дебата. Накрая попитал:
– А може ли Библията да се прочете за една нощ?
До него слабо къдрокосо момче се засмяло и отговорило:
– Може, ако ноща е полярна.
В областите между полюсите и полярните кръгове, за определен период слънцето не залязва 24 или повече часа. На самите полюси белите нощи продължават по 6 месеца. Със същата продължителност е и обратното явление: тъмните дни през зимата.