Заваля. Очакваха се и по-ниски температури, но това не бе причината Камен да бъде обезсърчен.

Той бе обхванал главата си с ръце и страдаше.

– Как можах? – кореше се той. – Не исках да го направя. Знам, че ако не прекратя негодуването си и оставя гнева да бушува в мен, ще се раздразня и ще направя нещо, за което после ще съжалявам. Но …..

Камен стана. Размаха гневно ръце и закрачи неспокойно из стаята.

– И аз си имам предел. Сякаш хората около мен нарочно ме провокират.

Той спря насред стаята и въздъхна дълбоко:

– Старая се. Не могат ли да разберат, че не ми харесва, когато ми се присмиват, дори само на шега да е.

Камен затвори очи и стегна ръцете си в юмруци.

– Само се оправдавам ….

Младият мъж изрита изпречилото му се кошче за боклук и то се разсипа.

– Когато се ядосвам наранявам хората. Защо се случва всичко това и то точно с мен?

Изведнъж си спомни думите на приятеля си Кирил:

– Винаги се чувстваш прав. В теб прелива адреналинът и дивото изскача от теб.

– Да, но ако оставя гнева в себе си, откачам, – възрази Камен, – а пусна ли го тежко и горко на тези край мен.

Всяка съпротива у него секна. Той падна на колене и започна да се моли:

– Прости ми, Господи. Помогни ми, в такива ситуации да се владея и да помоля хората, които съм наранил, за прошка. Замени гневните ми изблици с Твоя мир. Помогни ми повече да слушам, а не да налагам своето мнение. Ти винаги си бил добър към мен и вярвам, че ще ме научиш как да се доверявам на хората и по какъв начин да преодолявам собствената си несигурност.

Когато Камен се изправи, в сърцето му имаше мир.

Матьо в чудо се видя. Жена му се кара, после плаче. По някое време вземе с нещо да го замерва. Ту него гони, ту тя си тръгва от къщи. Пълна лудница.

Първоначално му бе мъчно и се опитваше да я успокои, но после вдигна ръце и престана да ѝ обръща внимание.

Един ден Матьо се зачете във вестника:

„Жената крепи дома. За това трябва да се пази здравето ѝ. Понякога се случва тя да избухне в плач, да се нервира, да пищи и удря, с каквото намери и други подобни сцени…“

– Брей, също като моята. Сякаш е бил в къщи и е видял какво върши.

Матьо продължи да чете:

„Тя никога не е доволна, ридае, , неукротима и неутешима е. Постоянно занимава другите със себе си, непрекъснато говори. Може да прибегне и до самоубийство …“

– А, не, тая няма да я бъде. Ще ѝ дам да прочете това. Защо да се съсипва така.

„….. Липсва им любов. Не само физическа, но и душевна….“

– Щом няма любов, – Матьо въздъхна дълбоко, – за жените това може да е много важно. Като се замисля, какво има тя в живота си? Деца. А като пораснат , нищо не остава. Празно. Може би това я мъчи.

„Особено влезе ли в климактериума, нещата се влошават още повече….. Потърсете лекарска помощ …. заведете я на минерални бани …“

– Е, ако е за едни бани, лесна работа. Само да не ми се убие жената. Иначе какво ще правя без нея?

Станка имаше доста проблеми с един човек. Успя да се откъсне от него, но болката остана.

За да забрави всичко случило се, Станка започна да се опитва чужди рани и грешки да лекува. Стараеше се да изобличава всяка несправедливост.

Опитваше се да реформира онези, които обича, а също така и световната система.

Ревността ѝ да оправи всичко друго около себе си, подчертаваше само едно. Тя не искаше да признае, че е безсилна да го направи.

Един ден нейната приятелка Донка я скастри:

– Да, светът не е такъв, какъвто трябва да бъде, но когато тръгваме да го спасяваме, поемаме ролята на Бог.

– Изобщо не съм си помисляла такова нещо, – изрази доста бурно несъгласието си Станка.

– Разбери, – заканително размаха пръст Донка, – ако се нагърбваш с такива грандиозни задачи, ти постоянно ще бъдеш заета и няма да ти остане време и енергия да се справиш със собствените си проблеми.

– И, какво? Да скръстя ръце и да чакам Бог да оправя нещата ли? – заядливо попита Станка.

– Ние сме безсилни да вършим Неговата работа, – каза спокойно Донка, – но като се съсредоточим върху собственото си възстановяване, оправяйки себе си вместо всички останали, тогава ще бъдем по-ефективни да помагаме на другите.

Ако се опитваме да оправим света, преди да помогнем на себе си и той и ние ще се чувстваме зле.

Дойде ли празник, особено Нова година, хората хукват да купуват подаръци. Искат да зарадват любим човек или просто да отбият номера, че все пак са уважили някого.

Иван Петров по нищо не се различаваше от останалите припкащи по магазините. Той много обичаше жена си и единственото му желание бе да я зарадва.

Иван влезе в универсалният магазин, където имаше какво ли не.

Отби се към един от щандовете и помоли учтиво:

– Покажете ми това.

Дълго го разглежда и въртя в ръцете си, но накрая промърмори:

– Не, не е това …

Петров продължи напред и на втория етаж нещо привлече погледа му.

– Ето това е, – каза си той.

Но когато помоли да му го покажат, възнегодува:

– О, не! Прекалено скъпо е.

Продавачката му предложи подобно на това, което бе избрал.

С тежка въздишка Иван се отказа:

– Не, това е прекалено евтино….

Дълго се въртя Петров из магазина и молеше да види това или онова.

Продавачките бяха го забелязали вече. Кипеше им отвътре, но той бе клиент и трябваше да се уважава.

– Този не знае какво иска, – отбеляза една от тях.

Петров се върна отново към един от щандовете и смутено се обърна жената, която продаваше там:

– Нужен ми е съвет ….. Бихте ли ми помогнали?

– Разбира се, – отговори продавачката любезно, въпреки, че и бе писнало от такъв род клиенти.

– Вижте, – започна притеснено да пристъпва от крак на крак Петров, – ако бяхте на мястото на моята съпруга, какво бихте си поискали?

Жената зад щанда го измери с поглед отгоре до долу и нервно каза:

– Друг мъж!

Трудно се живее в тези времена, а за забогатяване го могат само малцина. Това допринася единствено за унилото настроение у хората.

Жельо живееше в малка стая на тавана. Той през цялото време бе озлобен на живота.

В навечерието на Нова година Жельо дочу детски смях. Надникна от таванското си прозорче и забеляза старец с голям чувал наобиколен от деца.

Заслуша се:

– Аз искам камионче.

– На мен ми трябва говореща кукла.

– Ако може един барабан ….

Желанията на децата бяха разнообразно, но странно старецът успяваше да извади от чувала желаният подарък.

– Този старец е тъкмо за мен, – потри доволно ръце Жельо. – Ще го отвлека и той ще изпълни всичките ми желания.

Той слезе долу, метна стареца на гръб и го повлече към дома си. Когато стигана до таванската си стая, Жельо остави „вълшебникът“ на протрития килим.

Възрастният човек се огледа и попита:

– А ти какво желаеш, младежо?

– Искам луксозна кола с отварящи се врати нагоре, – задъхано изрече желанието си Жельо.

Старецът бръкна в чувала и му подаде ключове за кола и кимна към прозореца.

– Ау, – възкликна Жельо, – за такава дори не съм си и мечтал.

И се започна. Желанията на младия човек засипаха като лавина старецът.

– Много пари, …….. красив дом, вила, прекрасна блондинка, , ….. да полетя в космоса …..

Старецът до време изпълняваше желания на невъздържания младеж, но накрая заяви:

– Момче, трябва да вървя и други ме чакат.

– Къде ще вървиш? А аз? – попита объркан нашият герой.

– Ти си малко странен тип, бих казал глупав, – отбеляза старецът.

Жельо се намръщи и бе готов да шамароса благодетеля си.

– Ти не осъзнаваш желанията си, – каза меко старецът. – Искаш кола, а всъщност очакваш уважение. Мечтаеш за много пари, а нещата опират до свободата, но както ти я разбираш. Пожела си красива блондинка, но търсиш любов. Иска ти се да полетиш в космоса, а това не е нищо друго освен да живееш по-интересно.

Настъпи оглушително мълчание.

– Тръгвам си, – категорично заяви старецът.

Жельо бе навел глава и остави госта си свободно да отвори вратата и да я затвори след себе си.