Бащата на известният онколог академик Блохин бил провинциален лекар.
Веднъж той влязъл в двора, приближил тъста си и отскубнал няколко косъма от брадата му. След това разказал на тъста си, за какво му били нужни космите му.
При него дошла една жена, която смятала, че в гърлото й растат косми. Той помолил жената малко да почака, докато се приготви за лечебната манипулация и изкочил на двора.
След това поставил пациентката в една тъмна стая и с пинцети дърпал рязко в гърлото й. След това бързо изкарал пинцетата и показал скритите в другата ръка косми.
– Ето какво ви е пречело.
Много години тази жена пишела благодарствени писма, в които многократно повтаряла, как ходила при най-добрите специалисти в Москва и те й казвали, че й няма нищо, но никой не се заел да й помогне.

Съществуват няколко версии за произхода на жеста „Дай пет“. Но най-често се приема, че се е появил в играта на бейзбол на 2 октомври 1977 г.
Дъсти Бейкър и Глен Бърк, играчи на „Лос Анджелис Доджърс“,  изиграли добра комбинация. Тагава Бърк ентусиазирано вдигнал ръка над главата си. Бейкър, незнаейки какво да прави, плеснал ръката му с дланта си.
Три години по-късно Бърк, станал известен хомосексуалист и бил принуден да се оттегли от беизбола, но този жест не забравил.
Той го популяризирал в Сан Франциско Кастро, известно като място на компактно пребиваване на сексуалните малцинства, където „Дай пет“ се превръща в символ на гей идентичността.

Нигерийски корабокрушенец оцелял, след като прекарал 60 часа под водата.
В Атлантическия океан край бреговете на Нигерия водолази спасили мъж, който е прекарал почти три дни в кабината на потънал кораб на дълбочина от 30 метра.
Поради силната буря те не могли да се доберат до потъналия кораб. Когато пристигнали на мястото, очаквали да намерят само труповете на загиналите, но изведнъж към тях се протегнала ръка.
От 12 чления екипаж оцелял само готвачът, който се оказал в каюта, където имало въздушен слой и няколко бутилки минерална вода.
Това се е случило през май 2013 г., но едва сега са се появили кадри за случилото се.

На високо място, подпрян отвсякъде с възглавници седи съдията. Около него са разположени секретари и различни чиновници. Пред него група хора и всеки настоява, че неговото дело е неотложно.
По-разумните постъпват по друг начин. Те не се смесват с викащите, шушукат си с чиновниците, дават подкупи. Назованите размери на подкупите се прехвърлят от ръка на ръка и отиват, при когото трябва, като всеки придвижващ „даването“ се облагодетелства от него.
Когато нискостоящите наситят алчността си, един от тях отива при съдията и му пошушва нещо. Така се дава ход на делото и то с искания изход. Нещата добре се задвижват за този, който е предложил повече пари.
А сега вижте друга картина.
Силните викове на тълпата са прекъснати от бедно облечена жена. Тя стои на края и вика към съдията. Казват й да мълчи. Укоряват я, че всеки ден идва тук.
– Няма да престана да идвам тук, докато съдията не ме изслуша.
Най-накрая съдията маха с ръка и казва:
– Попитайте я какво иска.
Веднага му разказват историята й. Тя е вдовица. Синът и взели войник, а тя сама не може да обработва земята. Освен това бирниците искат от нея данък, от който тя може да бъде освободена като вдовица.
Съдията зададе няколко въпроси и отсъди:
– Освободете я от данъците й.
По такъв начин настойчивата жена била възнаградена.
Очевидно е, че ако тя имаше пари, за да подкупи чиновниците, нейното дело можеше да се реши много по-бързо.
По време на молитва ние се чувстваме като бедната вдовица самотни, безпомощни, всички ни лъжат и никой не ни изслушва. Но истинската ситуация е съвсем друга.
Нашият любящ Баща няма нищо общо с недостъпния съдия. Ние винаги имаме достъп до Него. Той е наш Застъпник, Който ходатайства за нас.
Когато Бог забавя отговора си, ние си мислим, че на Него не Му е до нас, но по-това време Той иска да поправи нещо в нас. Божията милост винаги е с нас.
Ако бедната вдовица успя да придобие правосъдие даже от безсърдечния съдия, то „Бог няма ли да отдаде правото на Своите избрани, които викат към Него ден и нощ, ако и да се бави спрямо тях?“

Вечерта беше много приятна. Гледа с децата „Мики Маус“, а след това ги заведе да пият чай в „Макдоналдс“. Знаеше, че не трябва да ги води там, но децата толкова много обичаха да си хапват картофки от малките картонени опаковки, че той не устоя на изкушението.
Когато се нахраниха той каза:
– Прибираме се веднага в къщи. Спирката е отсреща.
Докато чакаха да пресекат, пред тях спря автобус. Малката го погледна с очакване и каза:
– Нека да се качим, моля те, татко! Само да се повозим малко.
– Но той не е в нашата посока, Лили.
– Няма значение, нали сме във ваканция, можем да позакъснеем малко. Ще бъде толкова забавно, моля те!
Не устоя на молбите на детето и се качиха.
Светлината леко изтъняваше зад близкия хълм и се стопяваше в мрака, като последна надежда. Край тях започнаха да пробягват сгради с осветени витрини и примамващи илюзии.
– Татко, виж мама, – извика Лили. – Ето я пред хотела. С един човек е. Мамо, мамо, мамо в автобуса сме. А, че това е таткото на Мимето.
Викаха от автобуса, но майката не ги чу. Шумът от трафика заглуши гласовете им. Тя не ги и видя, защото в това време леко се надигна и целуна мъжа до нея.
Автобуса тръгна. И докато викаха и махаха, видяха как мъжът я прегърна през кръста и двамата влязоха в хотела.
Децата обзети от тревога погледнаха баща си. Той беше пребледнял. Дъщеря му се намести близо до него, пъхна ръката си в неговата и каза:
– Сигурно са имали някаква работа заедно, – гледаше го плахо, искайки да го успокои по някакъв начин.