Силните и ярки черти на човешкия характер лъсват като на длан най-вече в бурни и напрегнати времена.
Какво можеш да кажеш за една река, дето си тече кротко и спокойно, и тук и там по пътя си върти по някое воденично колело? Река, като река! Но ако връхлети буря в планината и водите й се понесат като луди, за тази река ще може да се разкажат много интересни неща.
Как е поваляла например вековни дървета по пътя си и ги е изтръгвала от земята с коренищата им. Как ги е носела на гърба си като клечици. Как е отнасяла мостове и е заливала цели села, като е щадила само църквите и каменните кули.
За такава буйна река могат да се разкажат какви ли не истории, а ако си тече кротко, ще спомен за воденичните камъни, който върти или ще се сетим за невестите, дето избелват прането си с хума покрай плитчините, но за тия неща струва ли да се приказва!

Мъглите гинеха като сънища под острото зрение на слънцето. И там, където през нощта беше страшно, се простираха осветени и бедни пусти пространства.
Земята спеше разголена и мъчителна като майка, от която се е смъкнало одеялото. По река, от която хора пиеха вода, като насън още пълзеше мъгла и рибите, очакващи светлината, плуваха с ококорени очи по самата повърхност на водата.
Оттук до селото оставаха още пет-шест версти, но вече се виждаха неораните ниви около буйната река. Забелязваха се вече и ниски места, където живееха тамошните хора.

Тази местност, той уж знаеше като петте си пръста, но сега зяпна в захлас, запленен от есенната й премяна.
Цялата падина, прикътана между оградилите я от всички страни хълмове със стръмни склонове, представляваше неповторимо и неописуемо съчетание на багри, разточително разпилени тук от Всевишния.
В дъното пъстротата се затваряше от синята стена на скалите, възправили се нагоре и захапали с причудливите си зъбери тичащите по небето пухкави сиви облачета.
— Ех, това е България! — възторжено възкликна мъжът и отново пое нагоре, срещу шумящите по камънаците бързеи на реката.

Един човек вървял покрай реката. Изведнъж той видял, след завоя как реката носи давещо се дете. Той се хвърлил в реката, за да го спасява.
Наблизо минавал друг човек. Той видял станалото и се хвърлил във водата, за да помага.
Трети минувач наблюдавал известно време, след което продължил нататък.
– Къде отиваш, защо не ни помогнеш?
– Виждам, че двамата тук се справяте добре. Ще ида на завоя на реката, за да разбера защо децата падат в реката.

През 1910 г. художникът Хърбърт Уорд, който за кратко време е живял край басейна на река Конго, е описал пазарите за роби, където хора са били продавани за храна:
Групите от хора лежали на земята в очакване на своята по-нататъшна съдба. Тук имало стотици роби от различен пол, възраст, включително и бебета в ръцете на майките им. Техните тела били изтощени от дългото гладуване. Те стоят настрана, с поглед надолу, отлично разбирайки какво ги очаква. Да, те ще бъдат убити и изядени.
Най-нечовешката практика сред местните племена е откъсването на парчета месо от живите жертви. Канибалите са като ястреб, който изкълвава месата на жертвите си.
Колкото и невероятно да е, но пленниците се премествали от едно място на друго като се показвали на желаещите да купят тяхното „месо“. Купувачите на свой ред със специални знаци показвали тези места, които биха желали да купят.
Поразителен е бил стоицизмът на тези нещастни жертви пред очите, на които се е провеждала  оживена търговия за частите от телата им.