Болестта на Невена я свали на легло, а после я изпрати и в болницата.

Поток от приятели и хора ,на които бе помагала, започнаха редовно да я посещават.

До Невена лежеше младо момиче. То всеки ден наблюдаваше как различни хора идваха при лежащата до него жена.

Един ден то не се стърпя и попита Невена:

– Кои са тези всички хора, които продължават да те посещават.

Невена се усмихна и топло отговори:

– Всички те са от моето църковно семейство. Това, което ни свързва е любовта ни към Бога чрез Неговия Син Исус Христос!

– Но не им ли тежи всеки ден да идват при теб? – недоумяваше момичето.

– О, мило дете, така Бог обича другите чрез нас. И това не е тежест, а носи радост и мир.

– Ами ако този човек ме е обидил, наранил или злоупотребил с мен? – момичето свъси вежди.

– Ние обичаме, защото Бог първи ни възлюби. А когато са сбъркали спрямо теб, за това има прошка.

– Но ти не знаеш как лошо се отнесоха с мен.

– Бог толкова много неща ни е простил, – каза нежно Невена. – А на който е простено повече, той повече обича.

– Ех, да можех и аз така, – въздъхна момичето.

– Ти сама не можеш, – Невена докосна протегната ръка на момичето, – но има Един, Който може да ти помогне. И това е Исус Христос.

Между двете се завърза интересен разговор, в който момичето разбра, че Христос е умрял и за него на кръста.

И то предаде живота си и сърцето си на Спасителя.

Дядо Добри се закани с пръст на внука си:

– Внимавай грехът да не закорави сърцето ти.

Добромир с насмешка отвърна на дядо си:

– И какво ще стане ако закоравее сърцето ми?

– Закоравеното сърце ще ти попречи да реагираш с вяра, когато нещата станат трудни. Тогава ще отговаряш с човешка си мъдрост, а често и с човешкия си егоизъм.

– Като сбъркам веднага ли ще се закорави сърцето ми? – повдигна вежди Добромир.

– Закоравеното сърце се формира с времето. Сърцето ни се втвърдява, когато ходим в непокорство и живеем живот, който не търси покаяние и прошка.

Добромир все още не бе убеден в думите на дядо си и гледаше малко присмехулно.

Старецът настойчиво продължи:

– Започваме със сърце, което усеща подтика на Духа, но с течение на времето този подтик не ни ръчка както преди. Вече не чувстваме срама от непокорството. Накрая дори не усещаме, че сме непокорни. Ние оправдаваме действията си и обвиняваме другите за истинските проблеми. Тогава ….

– …сърцето ми е закоравяло, – Добромир довърши думите на дядо си.

– Да, – съгласи се старецът, – но по-лоши са последствията.

– Какви последствия? – изненадано подскочи Добромир.

– Няма да влезеш в почивката, която Бог има за теб, – наблегна старецът. – Губиш и благословението си.

Добромир само махна с ръка.

Живко плесна с ръце и каза:

– Колко жалко, че животът не винаги ни дава втори шанс.

– Така е, – съгласи се Тотьо. – Има моменти, когато нашите лоши решения, като груба дума, казана на приятел, грешка в работата, нездравословен житейски избор, ни струват скъпо.

Пано въздъхна:

– Губим приятелство. Уволняват ни от работа. Здравето ни се влошава…..

– А ако променим решението си? – попита Климент.

Тотьо махна с ръка:

– И тогава нямаме гаранция , че всичко ще се управи.

– Само Божията милост може да ни даде отново втори шанс, – усмихна се дружелюбно Вълчо. – Милостивият Бог ни облива с прошка и ни окъпва с любов. Той винаги е милостив и състрадателен. Помолим ли Го за прошка, винаги ни я дава.

Стефан допълни:

– Той е Бог на милост, за това ние можем да живеем без страх. Винаги имаме достъп до мира, който Той ни дава щедро и изобилно.

Вълчо продължи ентусиазирано:

– Той обещава винаги да бъде с нас и да ни преведе през всяка тежка ситуация и всеки труден период. Дори когато правим грешки, Той винаги предлага прошка на каещото се сърце.

– Мисля си, – почеса се по главата Живко, – вместо да се безпокоим за вчера, Божието желание не ни ли насочва към днешния ден?

– Това е красотата на милостта, наличието на втори шанс, с поглед напред, насочен към бъдещето, което Той е приготвил за нас, – усмихна се тържествуващо Вълчо.

Борис бе навел глава, ровеше с обувката си пръстта и като че ли се оправдаваше:

– Знам, че го разстроих, но мисля, че ще го забрави. Но …

– Не точно. Хората помнят нещата, които ги нараняват, – възрази Трифон.

– Вярно е, ще го помни дълго, – с огорчение отбеляза Борис. – Ти не знаеш, колко лошо постъпих с него. Едва ли някога ще ми прости.

– Изпадаш в другата крайност, – смъмри го Трифон. – Само Бог може да прости така. Той не се променя. Но това означава, че щом Той може и ние сме длъжни да го правим.

– Много сериозно го нараних, но не мога сега да ида при него, – отчаяно извика Борис.

– Тогава как служиш на Бога? – попита го Трифон. – Просто иди и се помири с него.

Борис въздъхна. Надяваше се да му се размине, но май трябваше да иде и да поиска прошка.

„Ами ако му откаже“, – тази неспокойна мисъл се завъртя в ума на Борис.

Накрая той тръсна глава и каза:

– Ще го направя, защото Бог иска така.

Йордан Попов бе войник и изпълняваше всяка дадена му заповед.

По време на военна операция в Близкия изток Попов призна:

– Бяха убити по грешка членове на невинно семейство, дължа искрено извинение пред останалите от това семейство.

Той помоли бащата:

– Аз съм войник, – каза му Йордан чрез преводач, — но аз също имам деца и сърцето ми скърби за теб.

Мъжът му отговори:

– Благодаря ви за искреността ви. Няма да държа в сърцето си нещо против вас.

Той даде много щедър дар на Попов. Това е дарът на прошката.

Прощавайте, както Господ е простил на вас.

Какво ни позволява да имаме такива състрадателни, прощаващи сърца?

Божията щедра любов.