Всеки си има мечата. Макар понякога и неосъществима, тя не напуска съзнанието ни и чертае ярка картината на осъществяването ѝ.

– Ех, ако можеше ….!

Кой ли не е въздишал по неизпълнимия си блян.

В едно малко селище, някъде накрай света, живееше един Чук. Той беше трудолюбив и съвестно изпълняваше задълженията. Неуморно чукаше ден и нощ до изнемога.

Но Чукът имаше една мечта. Искаше да полети в космоса.

– Другите летят, с какво съм по-лош от тях? – казваше той. – Освен това ще прикова звездите към небето, така че да не падат от него.

Чукът можеше и да полети, но не знаеше как да се издигне нагоре, но имаше и друг проблем.

Самият той често се чудеше:

– Толкова съм зает в работата си, че не знам, от къде да взема свободно време за това начинание, а толкова много ми се иска да полетя в космоса!

Така чукът продължи да работи всеотдайно без почивка, въпреки мечтата, която много често спохождаше мислите му.

А вечерно време, когато видеше някоя звезда да пада, въздишаше тежко:

– Е, мен ме няма там, в противен случай това не би се случило.

И отново въздишаше. За него мечата му се струваше непостижима.

Какво да се прави, като бе нужен толкова много на земята …..

Слънцето от ден на ден все по-ярко и топло обгръщаше земята. Цветята, тревичките, дърветата, храстите, животните и хората се радваха на хубавото време.

Само Цветан бе навел глава. Той бе потънал в тъжните си мисли. Стефан го приближи и понеже знаеше за какво тъгува приятелят му, опита се да го развесели:

– Цецо, какво толкова е станало?! На всеки може да се случи. Не увесвай нос, с това няма да разрешиш проблемите си.

– Има моменти, когато е естествено и лесно да бъдеш добър, – тъжно каза Цветан, – да бъдеш внимателен и да се грижиш за другите. Но ето, както днес това бе последното нещо, което бих искал да направя.

– Това е напълно естествено, – вдигна рамене Стефан. – Сърцата ни не могат да бъдат препълнени с доброта към хората, които ни дразнят или по някакъв начин са ни наранили. Или такива индивиди, с които се конкурираме, или са наши врагове.

– Конфликтите и различията са неизбежни, – въздъхна тежко Цветан, – това го знам добре. Но защо  възникват точно тогава, когато човек трудно може да се покаже добър?

– При всякакъв случай и ситуация трябва да бъдем благи и отзивчиви с всички, – поклати глава Стефан. – Особено с тези, които не са съгласни с нас. Ние трябва да сме готови да бъдем състрадателни, добродушни, полезни и добросърдечни. Нима не се радваш, че ни се предоставя възможност да правим добри неща за другите?

– Лесно е да се каже, че трябва да правим добро и да даваме, без да очакваме нещо в замяна….., – Цветан изкриви устните си в някакво подобие на усмивка.

– Но наградата ни ще бъде голяма за това, – прекъсна го бързо Стефан.

– Съгласен съм, че имаме безброй възможности да бъдем добри и отзивчиви, но може би трябва да си поставим за цел, да не пропускаме всеки възможен шанс за това? – каза малко окуражен Цветан.

– Нека не отвръщаме зло за зло, но винаги да се стараем да правим добро, – вдигна палеца си нагоре Стефан и намигна на приятеля си.

– Така да бъде, – тупна го по рамото Цветан и гръмко се разсмя.

Пролетта завладя всичко наоколо. Събудиха се цветята и тревичките от докосването на нейния нежен полъх. Дърветата напъпиха и млада зеленина се прокрадваше върху голите клони.

Спиридон крачеше с Калчо по горската пътека и изобщо не забелязваше оживлението на природата около него.

– Вие евангелистите, четете Библията, но си я тълкувате, кой както намери за добре, – заяви усмихвайки Спиридон.

– Какво имаш предвид, – начумери се Калчо. – Дай конкретен пример, не говори така общо.

– Например, – започна настървено Спиридон, – когато четете „Обичайте се едни други“, мислите че Бог търпи греха, защото ви обича.

– Почакай, това не е така, – не се съгласи Калчо. – „В това се състои любовта, не че ние сме възлюбили Бога, но че Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни“. Бог обича грешника, но отхвърля греха му. И „понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да любим един другиго“.

– Добре, а когато се казва „всичко съдейства за добро“, мислите, че всяка история има щастлив край, – отново атакува Спиридон. – Или когато четете: „Наистина ще те благословя премного и ще те умножа и преумножа“, вие очаквате Той да ви направи здрави, богати, щастливи и да нямате никакви проблеми.

– Всичко това е извадено извън контекста. Хората, които са били най-близко до Бог, са минавали през болка и страдания, но това не означава, че Господ не ги обича или ги е изоставил. Това, което Той обещава на хората,  не е да ги избави от страданията, а да ги спаси. Той не обещава да ни изолира от проблемите, а да даде изходен път при проявата на всеки от тях, – опита се да поясни Калчо.

Спиридон погледна иронично приятеля си и каза

– Не е ли удивително, как можем да изопачим това, което казва Бог?

– Внимателното вникване в Словото Му е много важно, – подчерта Калчо, – защото в противен случай се разочароваме и изпадаме в униние. Библията е най-голямото съкровище за човека, но за да я разбира, трябва да се вслуша в тихия глас на Светия Дух, който разкрива Божието Словото в сърцата ни.

Спиридон  не бе вече така наострен срещу приятеля си. Не веднъж двамата бяха спорили, но сега в сърцето на Спиридон се зароди желания да познае Бога и да разкрие, това необятно съкровище – Библията.

Търсейки по-добър живот, можеш да стигнеш до трагичен край. Хубавото е, когато човешката доброта има последната дума.

Ангелина бе чула, че там в далечната чужбина предлагали добри условия на работа и плащали не малко. И тя взе решение да замине. Единственият проблем бе, че нямаше достатъчно пари за самолетен билет. Тогава намисли да тръгне така, на автостоп или да моли да я вземат минаващи товарни коли.

До като имаше пари бе лесно, но средствата свършиха, а тя бе още на средата на пътя.

Един от шофьорите, щом чу молбата ѝ, се усмихна и каза:

– Няма значение, качвай се.

Ангелина благодари възторжено и се качи в камиона при непознатия. Спряха да нощуват и мъжът я изнасили. Когато момичето се възпротиви, той се изсмя и каза:

– Като нямаш пари да платиш за пътуването си, ще плащаш с тялото си.

Най-накрая Ангелина пристигна до желаното място. Но имаше няколко проблема, освен травматичния стрес, който бе получила при срещата си с грубо постъпилия с нея шофьор, тя бе забременяла. Нямаше семейство, нито пари. Бъдещето я плашеше.

Някаква жена се смили над нея и ѝ даде хапче, за да прекрати бременността, но Ангелина започна лошо да кърви. Тя се бе безпомощна и уплашена. Нуждаеше се от помощ, но не знаеше към кого да се обърне. Никого не познаваше в този голям град.

Пред нея стоеше една жена, която държеше малко дете, което плачеше. Ангелина реши да разговаря с нея, но преди да направи какъвто и да е опит, тя припадна. Тялото ѝ бързо се свлече на земята.

Около нея се засуетяха хора. Отнесоха я в една клиника.

След прегледа се установи всичко. Повечето от хората се отдръпнаха от Ангелина, само една жена пожела да я прибере и да се погрижи за нея.

Така Ангелина попадна между християни. Те я подкрепиха и се погрижиха за нея до раждането. Въпреки с всичко  преживяно Ангелина роди живо и здраво дете.

Новите ѝ приятели ѝ помогнаха да си намери работа и да се погрижи за детето си. Това бе най-малкото, което направиха за нея.  Бог срещна Ангелина и сега тя е на път да се възстанови и изцели емоционално. В нея беше започнала да зрееше надежда за бъдещето.

Дъждът още не бе спрял, а края на службата в църквата бе свършила и хората взеха да се изнизват един по един или на групички. По-предвидливите разтвориха чадърите си, а повечето от младежите нахлупиха качулките на якетата си.

Миро вървеше сам. Беше се замислил и не обръщаше внимание на дъждовната вода, която се изливаше върху главата му.

Настигна го Спас, нахлупи качулката му, погледна го и попита:

– Какво ти е? Да не си болен?

– Не, – махна небрежно с ръка Миро. – Просто си мислех. Виж нашият пастор, колко мъдро говори. Думите му много силно въздействат на сърцата ни.

– Бих искал да те поправя, – прекъсна го Спас, – Божият Дух действа върху нас, чрез думите на проповедника.

– Да де, съгласен съм и аз с това, – недоволно сбърчи нос Миро.

– Тогава какъв ти е проблема?

– Знаеш ли и на мен ми се иска така да говоря, а в училище ката стана едва свързвам няколко фрази, колкото да отговоря, – с болка сподели Миро.

– Хайде и ти сега, като Моисей да не започнеш да мрънкаш: „Тежкоезичен съм … не мога“, – Спас побутна приятелят си по рамото.

–  Харесва ми, когато хората се изразяват хубаво, сякаш песен се лее от устата им. Нима има нещо лошо в това и аз да го искам? – възпротиви се Миро.

– Чувал съм от по-възрастни християни, че такива хубави думи, независимо дали са в проповед или например да утешиш някой, Бог ги дава за другите, защото те имат нужда от това, но теб това не те ползва, – каза Спас.

– Как така? – озадачен попита Миро.

– Знаеш ли колко известни проповедници, евангелизатори, пророци и учители блудстват, прелюбодействат, лъжат и какво ли още не от този род, но чрез тях Бог спасява, изцерява, освобождава и снабдява нуждите на човека.

– Възможно ли е такова нещо? – Миро опули очи.

– Да, за съжаление, – наведе глава Спас. – Най- лошото е, че тези хора знаят истината, били са свидетели на Божите чудеса, но въпреки всичко се успокояват чрез мисълта: „Щом Бог действа още чрез мен, Той ми прощава, защото е милостив и ме обича“.

– И какво става с тях? – попита нетърпеливо Миро.

– Рано или късно те биват изобличени за това от други християни и се сгромолясват….

– А толкова много ми се искаше …. – въздъхна тежко Миро.

– Да се прославиш? – усмихна се Спас. – Да шепнат името ти със благоговение, за чудесата, които  не си извършил ти, а Бог.

– Когато Господ действа чрез мен, отдавам слава на Бога, – тихо каза Миро, сякаш искаше да се оправдае.

– Преди време попаднах на доста поучителни проповеди, – сподели Спас. – Усещах как Бог ми говори чрез тези думи. Имената на проповедниците ми бяха неизвестни и реших да се запозная с животът им. И знаеш ли какъв беше отговора, който получих, когато попитах за тях?

– Какъв?

– За тези проповедници нищо не се знаеше, защото те не са искали да се пише или споменава каквото и да е за тях. Казвали са: „Не искаме да прославяме себе си. Това, което вършим е за Божия слава. Какво значение имат имената на човеците, които са били инструменти в Божите ръце“. Те не са издали нито една книга, а проповедите им са били отпечатани едва след тяхната смърт.

– Какво смирение само, – тихо промълви Миро.

– Това е повече от смирение, – каза тържествено Спас, – това е пълна отдаване на Бога в дух, душа и тяло.