Всички приказки започват така: Живели някога….., но това не е приказка.
В едно градче далече от морето живели момче и момиче. Момчето искало да стане моряк. Те живеели в една сграда. Били приятели. Карали се и се помирявали, както при всички нормални деца. Още от деца  те много внимателно се отнасяли един към друг. Не знам защо, но никой не ги дразнил и никой не им се присмивал. Те седели на един чин през цялото учебно време. Тя просто се учела, а той четял всички книги за морски приключения и желаел мечтата му да се осъществи.
След гимназията той постъпил във Висшето военноморско училище, а тя технически университет.
Оженили се. Той бил изпратен много далече на работа, а тя заминала с него. Родили им с двама сина. И започнал трудния живот на моряка и неговата половинка. Раздели, срещи, раздели, срещи……Децата пораснали, животът бил тежък, но щастлив.
Винаги, когато го изпращала в морето, тя не допускала мисълта, че той няма да с върне. Знаела, че любовта й го защитава.
И изведнъж…..беда. Това от което тя се страхувала цял живот…..станало.
Животът за нея спрял. Тогава тя разбрала истинския смисъл на думите „до“ и „после“….Но трябвало да продължи да живее. Децата били малки. Тя се въоръжила със смелост и продължила…
Синовете й пораснали и тръгнали по пътя на баща си. Тя повече не се омъжила. Както преди още обичала мъжа си. И когато говорела за него, очите й светели от щастие. Когато я гледал човек, разбирал, че той не е умрял за нея. Той би жив, защото била жива любовта към него.
Да обичаш, означава да помниш, даже, когато не сте заедно.

Веднъж Конфуций обсъждал с учениците как трябва да се отнасяме към хората.
Първият ученик казал:
– Ако някой проявява добро отношение към мен, аз също ще бъда добър към него. Но ако не е добър към мен, аз ще бъда лош с него.
Конфуций казал:
– Така постъпват безнравствените хора.
Втори ученик казал:
– Ако някой се отнася добре с мен и аз ще му отговоря с добро. Но ако не е добър, аз ще се постарая да го насоча по пътя към доброто.
Конфуций казал:
– Така се отнася човек към приятелите си.
Трети ученик казал:
– Ако се отнасят добре към мен и аз ще се отнасям така към тях. Но ако не са добри към мен, аз все още ще остана добър към тях и ще ги насоча към добрия път.
Конфуций казал:
– Така обикновено хората се отнасят с най-близките си. Ако така искрено се отнасяш към хората, ти си открил истинския път, по който трябва да вървиш.

Дори и приятелите му от детинство не знаеха, че истинското му име беше Продан Тишков. Наречен като малък Чарда, от приятелите си, идващо от стадо овце, той по-късно прибави към този прякор едно фон — за да подиграе полския немец на турска служба, началник на румелийската милиция генерал фон Дригалски паша  и стана Чардафон. По-късно Захари Стоянов му даде прозвището Велики и му посвети няколко реда, нещо средно между фейлетон и летопис, с която му запази място в историята.
Чардафон Велики беше роден в Габрово. Неуморен немирник и пакостник с неизтощимо въображение като дете, вдъхновител и главен изпълнител на всички злосторства и бели. На четиринадесет години той имаше такава „слава“, че баща му, берберинът Тишко, предпочете да го изпрати да учи занаят в Русе. Чардафон тръгна за Русе, но се озова във Влашко, където още почти дете премина суровата школа на българските хъшове. На седемнадесет години той стана опълченец, а на двадесет и една през 1881 година емигрант в Източна Румелия, жертва на режима на пълномощията.
Настанен от приятелите си Данаил Николаев и дядо Райчо, за сержант-майор в Голямо Конаре, той пренесе в Областта своята хъшовска природа и неизчерпаемото си хумор. Службата сержант-майор, звучи някак си важно, но тя беше нещо като подофицер със своя военна околия, в която той отговаряше за запасните и водеше обучението им.
Чардафон малко се интересуваше от службата си, а я използуваше предимно, за да псува лъжесъединистите от Народната партия на Гешовците, да пропагандира съединението и да създава тайни революционни комитети.
Самият той не малка роля изигра в Съединението на България.

В екваториалните гори на Южна Америка можеш да видиш щастливи малки жабки, подскачащи сред дърветата. Вероятно ще се запиташ, защо са така ярко оцветени. Вероятно, за да си намерят приятели? Глупости. По този начин те предупреждават, че са смъртоносно отровни.
Само един грам от отровата, която произвежда кожата им е достатъчна да убие 100 хиляди човека. Ала този факт не може да спаси скокливците от хората.
Индианците пекат живи същите тези жаби и мажат стрелите си със смъртоносната им отрова.

Умението на една котка в ловуването, веднъж спасили човешки живот.
Въпросният човек бил сър Хенри Уайт, английски рицар от 15 век, който бил хвърлен в тъмницата и оставен да умре от глад.
Но гладния Хенри се сприятелил с една бездомна котка. И тя започнала да му носи някой и друг гълъб.
Така му поддържала живота, докато затворникът накрая бил освободен от своите приятели