Posts Tagged ‘поток’

Да прогледнеш, макар и късно

четвъртък, юли 9th, 2020

Лекарите се оттеглиха на съвещание в съседната стая. Дядо Димо остана сам. Вън валеше. Старецът се вгледа в стичащата се вода по стъклата и дълбоко въздъхна:

– Никой няма да заплаче за мен, – каза си той. – Пена отдавна си замина. Добра съпруга беше. А Стоян е студен, сърцето му е каменно. Син ми е, но прилича много на дядо си.

Той бе изживял годините си и нищо вече не го радваше.

– Какво сме ние хората, – продължи да разсъждава той на глас. – Всеки от нас е капчица от множество такива, които се изливат от небето, за да избликнат по-късно от някой извор.

Тежка кашлица раздра гърдите му и той се сгърчи. Когато болката го отпусна малко пак си заговори сам:

– Преминава детството ни, свежо и жизнерадостно, като планински поток. След това живота ни става река, която шуми по бързеите, рови и глъхне във вировете, където е тихо и спокойно, а след това се влива в голямата вода – морето.

В съседната стая гласовете повишиха тон. Изглежда докторите спореха за нещо, но това вече нямаше никакво значение за дядо Димо.

Старецът прокара ръка по олисялата си глава и продължи като в унес:

– Борейки се с ежедневието, изпускаме вечността. …. Кой помни капката? Никой. Но реката ….. понякога приижда буйна и мътна, събаря мостове, залива цели селища, но после се укротява и се влива в морето. Други пресъхват и се губят, но океана никога.

Старецът си спомни настойчивостта на сина си и желанието му непременно да изпъкне.

– Колко се заблуждаваме и си въобразяваме, че ще направим нещо толкова велико и забележително, че ще открием нова истина, която ще чертае нова посока и с това хората ще ни запомнят. …. Да, искаме да сме значителни и за това правим какви ли не глупости.

Старецът погледна към прозорецът. Дъждът бе спрял, а той продължи своя монолог.

– Няма по-голямо щастие от това да бъдеш обикновен и незначителен. Всеки от нас се изчерпва. Ние сме временни гости на този свят. Пред смъртта всички сме равни. Какво направих с моя живот? Бях далече от Бога, а сега? Каква вечност ме очаква?

Осъвременена притча

неделя, февруари 9th, 2020

imagesВ църквата нямаше много хора. Петър Василев бе заел вече мястото си. Всички го познаваха като богобоязлив човек, който бе готов и на мравката път да стори.

Той бе преклонил глава и усилено се молеше:

– Боже, благодаря ти, че съм с Теб вече тридесет години. Много си ми помагал и се ме освободил от пороците ми. Ето постя два пъти в седмицата, плащам си десятъка и не пропускам богослужение. Благодаря Ти, че не съм като другите хора, затънали в греха и беззаконието си ……

Изведнъж нещо смути молитвата му и Петър повдигна очи.

Прага на църквата бе прекрачил луксозно облечен мъж. На ръката му се виждаше доста скъп часовник.

„Този какво право има да влиза тук?! – помисли си ожесточено Петър. – Да си гледа света, парите и удоволствията. Нима може такъв да се покая искрено? Ще го повярвам, когато го видя да сваля всичко онова, с което се смята за по-горен от нас“.

Димитър Златев бе влиятелен човек. Работеше в данъчното. От няколко дена насам бе усетил, че в живота му нещата не са наред. Всичко си имаше, но вече нищо не го радваше. За това бе дошъл днес в църквата.

Златев бе навел глава и очите си не смееше да повдигне, само устните му тихо шептяха:

– Боже, бъди милостив към мене грешника ….

„Казвам ви, че този слезе у дома си оправдан, а не онзи,  защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, а който смирява себе си, ще се възвиси“.

Живата Вода

вторник, октомври 29th, 2019

images1Дългоочакваният дъжд леко почукваше върху стъклото на прозореца. Рая се бе заслушала в удивителния звук на падащите капки. Те оформяха нежна и вълнуваща мелодия.

– Не мога да видя дъжда, – каза си тя, – защото е много рано, а вън все още е тъмно, но хубавото е, че най-сетне заваля.

Неусетно мислите я отведоха към Живата Вода.

– Каква огромна разлика има между дъжда и Живата Вода, – възкликна Рая.

И тя си представи, как дъждът се излива непрекъснато в продължение на много дни.

– Оу, – изненадано ахна Рая, – ако продължава така, ниско разположените райони ще се наводнят. Дъждът ще бъде твърде много, но не и Исус за нас. Можем да се уморим и преситим от дъжда, но това не може да стане, когато сме в присъствието на Спасителя.

Рая се върна назад в спомените си, когато шофираше колата си в една неочаквана буря. Вятърът блъскаше големи водни струи в предното стъкло и нищо не се виждаше напред.

– Дъждът може да направи пътя ни труден за движение, – отбеляза Рая, – но Исус ни помага да се придвижваме успешно в живота. Изливащите се потоци от небето могат да ни попречат да правим това, което искаме, но Исус ни помага, особено в неща, които Той иска да направим.

До скоро бе суша. Тревата пожълтя. Земята бе станала суха. Бяха пресъхнали кладенците. Реката бе намалила руслото си. Всичко плачеше за влага.

– Когато не прекарваме достатъчно време с Исус, – подчерта Рая, – страдаме от духовна суша. Необходимо е дъждът да бъде в точното количество, нито твърде много, нито твърде малко, за да се напои земята изобилно. В Исус се намира мярката за това точно количество, което е от полза за нашите души. И колкото повече пием от Живата Вода, която Той ни предлага и дава, толкова повече ще искаме от нея.

Дъждът продължаваше да се излива още по-силно навън, но мислите на Рая бяха насочени другаде.

Тя стана от леглото, падна на колене и започна да се моли:

– Господи, нека дъждът на Светият Дух работи върху нас. Нека ни изпълва с още повече любов, така че преливайки от нас, тя да залее онези, които още не познават Живата Вода …..

Малкият певец

четвъртък, октомври 17th, 2019

imagesСлънцето макар и не много силно грееше в градинката пред блока. На детската площадка в пясъка весело си играеше Юри, малко четиригодишно момченце. Баба му го наблюдаваше от прозореца на кухнята от втория етаж.

Юри бе спокойно и добродушно дете. Не създаваше много грижи на родителите си. Беше послушен и изпълняваше всичко, което му нареждаха. Малкото дете много обичаше да пее и сега си тананикаше една от песните, които бе чуло в църквата, където го водеше баба му.

Внезапно до детската площадка спря кола. От нея излезе едър мъж и се насочи към Юри. Той грабна малкото момче и бързо го навря в колата. Юри не успя да извика, колата бързо потегли.

Бабата ахна и изкрещя, но наблизо нямаше никой, който да се притече на помощ.

Страхът в Юри отстъпи на песента, която напираше в него и той запя:

– „Както еленът пръхти за потоци водни
и аз за Тебе копнея.
Ти единствен Си Този, Който търся …..

– Млъкни, – изрева мъжът на предната седалка до шофьора.

Това не смути Юри и той продължи да пее:

– „….с цялото сърце. Ти Си сила, моя щит“

– Хлапе, затвори си устата, ще те шамаросам, – още по-гневно изкрещя мъжът.

Но малкото момче не можеше да спре, тази песен като че ли извираше от него с пълна сила:

– “ ….. аз предавам се в Твоята власт. Ти единствено мое желание, аз хваля Те“.

Завършвайки песента, Юри започна отначало.

Двамата мъже отпред в колата беснееха, но бяха още в града и имаше много движение. Те не можеха да спрат, за да усмирят малкия певец.

А Юри пееше и сърцето му се изпълваше с мир. Мъжете в колата се умълчаха. Вслушвайки се в думите на песента, похитителите се укротиха, нещо ставаше с тях …

Изведнъж колата спря, шофьорът скочи, отвори задната врата и избута грубо Юри от колата. Малкото момче падна на тротоара, а колата потегли.

Мъж и жена се притичаха веднага до падналото дете.

– Момченце, добре ли си, – жената започна да опипва детето и да го оглежда, дали има някъде наранявания.

– Защо те изхвърлиха от колата? – попита мъжът.

– Играех на пясъка …..и те…. те … ме взеха ….. – объркано започна да обяснява Юри, след което лъчезарно им се усмихна.

– Къде живееш? Как се казваш? – попита го загрижено жената, досетила се вече, какво точно е станало.

– Юри Спасов Дерменджиев, квартал Липите блок 402 етаж 2 апартамент 17, – отговори детето.

Скоро безстрашният певец бе отведен у дома. Когато се намери в прегръдките на баба си, Юри развълнувано започна да разказва:
– Знаех, че Бог е с мен и запях. Стана ми хубаво. Чичковците се развълнуваха от песента и ме пуснаха.

Да живеем с чувство за неотложност

неделя, август 4th, 2019

imagesБеше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.