Архив за етикет: покаяние

Основният въпрос

Президента на Световния икономически форум покани Йоан Кръстител да говори на годишната им среща.

Йоан го попита:

– За какво точно искате да ви говоря? Какви въпроси разглеждате?

– Бих искал да ни разкриеш, от къде идва склонността ти да ядеш скакалци, да не притежаваш нищо и все пак да си щастлив?

Йоан се съгласи.

На форума пророка пристигна облечен с камилска кожа.

Той бе обявен за основния говорител на обявената тема: „Ползата от ядене на скакалци“.

– Те са много хубави, особено с мед, – започна Йоан. – Не е толкова трудно, колкото си мислите. С времето ще свикнете. Все пак това е чист протеин.

Слушателите бурно го аплодираха, въпреки че нямаха никакво намерение да ядат тези отвратителни буболечки.

Председателя на събранието се изправи и каза:

– Това ще бъде един чудесен начин да спасим света от глада!

Въпреки че първоначално речта на Йоан бе приета добре, нещата бързо се влошиха, след като пророка започна да призовава публиката към покаяние.

– Покайте се от греховете си и се кръстете в Святия Дух! Небесното царство е близо! Бягайте от бъдещия гняв!

От залата се чу ропот:

– Кого сме поканили?

– Ние сме елита на обществото?

– И този седнал да ни съди!

А Йоан засилваше още повече гласа си:

– Вие сте потомство на усойница. Не се лъжете да се наричате елит, защото Бог може да направи такъв и от камъните.

Възмущението нарастваше.

Някой крещеше:

– Дайте му главата на сребърен поднос.

Бързо свалиха и скриха пророка, защото можеше да се достигне до неприятни инциденти и кръвопролития.

Загубената битка

В семейството на Максим имаше свобода относно избора на убеждения. Двама от братята му изповядаха исляма, а родителите му посещаваха протестантска църква.

Максим бе избрал за себе си някакъв мистицизъм, който бе синтез от индуизъм, будизъм, ислям и християнство. Той се чувстваше едва ли не свръх човек. Усещаше в себе си огромна сила, която бе способна да разруши всичко.

Веднъж казаха на Максим:

– Има някой, когото ти не можеш да победиш.

– И кой е той? – Попита Максим с огромно любопитство.

– Това е местният християнски свещеник, който служи в храма.

У Максим се зароди желание да премери сили с този човек.

Един ден той усети в себе си много енергия. Вечерта Максим извърши съответните ритуали, като усилено се готвеше за срещата с свещеника.

Той беше убеден, че ще го победи, използвайки цялата си магическа сила.

Максим влезе в храма и видя човекът, който търсеше.

– Странно, у него не усещам никаква енергия, – каза си той. – Та той е обикновен човек, облечен в свещенически дрехи. Нима с него трябва да си меря силите. Изглежда са ме излъгали. Този човек, не може да бъде по-силен от мен.

Тогава у Максим се зароди желание да им покаже какво може.

Хората бяха още в храма, а свещеника проповядваше Словото Божие.

Максим застана в средата между людете и започна да прави заклинания, напрягайки цялата си магическа сила, като я насочи срещу свещеника и хората край него.

Опита веднъж, не се получи. Пробва втори път, отново нищо.

Максим се напрегна до краен предел и …… изгуби съзнание. Хората се погрижиха за него и го оставиха на едно легло. Така, той лежа няколко часа. А когато дойде на себе си, тихо промълви:

– Загубих тази битка.

Мистицизма, който Максим следваше имаше строго правило, ако загубиш битката, трябва да се учиш от този, който те е победил.

Той призна поражението си. Остави ритуалите си. И негов учител стана свещеникът, който той презираше.

В живота на Максим всичко се преобърна. Това, което узна за Исус Христос, трогна сърцето му. Той призна себе си за грешник и разбра, че единствено Господ може да го спаси.

След покаянието си Максим посвети живота си на Бога.

Вяра и покаяние.

Дъждът тихо ромолеше. Бе влажно и мрачно. Водните струи не можеха да отмият тъгата и болката в сърцата на хората. Всеки вярваше, че ще пекне слънце. Но кога щеше да стане това?

Тишо гледаше как водните капки удряха по стъклото, но мислете му бяха другаде.

В стаята влезе баща му.

– Татко, възможно ли е, човек да вярва в Господа и да не се е покаял?

– Да, – потвърди бащата му. – На този човек му е представена картината на изобилния живот в Исус, но е пропуснато нещо много важно. Запомни добре, Евангелието се приема чрез вяра и покаяние.

– А какво става, когато хората повярват в Исус, но не се покаят? – попита Тишо.

– Те няма да са истински свободни. Просто ще прибавят към разбития си живот идолопоклонство.

– Но нали вярата е белег, че се доверяваш и разчиташ на Бога?!

– Човек има нужда от истинско покаяние, – въздъхна бащата. – То се изразява в признание, че животът, който е водил до сега е срам и позор. Това, което е било до този момент унищожава и съсипва не само индивида, но и тези, които обича. Покаянието води до живота с установен нов ред.

– Но …..

– Това е Евангелието, – наблегна бащата. – Бог е безграничен по власт и сила. Той е дал идеалното решение как да премахнем пагубната болка от греха.

– И то е, че Исус заплати греха ни.

– За това можем да установим отново хармонична връзка с Бога чрез вяра в Исус и истинско покаяние, – допълни бащата.

– И когато размишлявам върху Словото …..

– Това е все едно гледаш непрекъснато променящи се изгрев, – прекъсна го баща му. – Всяко разсъждение върху Писанието е нова покана за благодат, живот и мир.

– Сега ми стана ясно, – каза Тишо. – След покаянието Евангелието дава възможност на всеки да промени поведението си и да премахне досегашните модели, които са го опустошавали и погубвали.

– Само живот подчинен на истините от Писанието, – подчерта дебело бащата, – ни прави свободни, а това става възможно след покаяние.

Защо била разликата

imagesПетър бе ревностен християнин. Хората имат коли, църкви, … а той само един кон.

Ще попитате:

– За какво му е този кон?

За да разберете добре това, трябва да уточня нещата.

Територията, която обикаляше Петър, за да проповядва и призовава хората към покаяние, бе хълмиста. Пътища нямаше. Човек може да върви доста време без да срещне никого по баирите.

С кон също не бе леко, но Петър при трудните терени слизаше от животното и го водеше за юлара. Конят бе благодарен, защото из каменистите места можеше да си счупи краката.

Петър трябваше да преминава през дерета, гори и трудно проходими храсталаци, но това не пречеше на работата му. Беше вечно усмихнат, готов да обяснява: Кой е Исус Христос и какво Той е направил за нас хората?

От дългите преходи и малките почивки Петър бе отслабнал и често изглеждаше изтощен.

Веднъж бе гост на един едър и як мъж. В махалата му викаха Горан Пенкин. Той бе отраснал без баща, но баирите добре му се бяха отразили. Плещите му бяха като гранитни скали, а за юмруците му да не говорим ……

Горан погледна слабичкия Петър, усмихна се и попита:

– Хубаво говориш и добри неща казваш, но защо толкова се различаваш от коня си?

Гостът с учудване погледна домакина.

– Виж, – засмя се Горан, – твоя кон е красив и охранен, а ти си слаб, кокалест и изпосталял.

– Аха, – додаде Петър и реши да се пошегува с грамадния мъж. – Ами работата е там, Горане, че аз се грижа за коня си и го храня, пък за мен бдят вярващите от тази хълмиста област.

Твоята милост е безкрайна

indexТакъв си бе той, пийваше си и затова често ходеше в кръчмата. Ако някой го почерпеше, не отказваше.

Хората редовно го виждаха, да се движи с леко полюшваща се походка, но не към дома си, а към някое заведение, където можеше да си пийне още.

Съветваха го:

– Иване, откажи се от това пиене!

– Така съсипваш здравето си.

Но той изобщо не им обръщаше внимание и не ги слушаше.

Един ден съвестта му се пробуди:

– Какво правя аз?

Погледна дрехите си, които, меко казано, бяха изцапани и се окая:

– Виж на какво съм заприличал. Сигурно за това хората ме отбягват.

Падна на колене Иван и проплака:

– Прости ми, Господи!

След този случай не последва промяна. Той пиеше и се покайваше, пиеше и отново се покайваше ….

И това продължаваше година след година.

Сатана наблюдаваше този окаян човек, клатеше глава и си мърмореше нещо съвсем тихо, така че никой да не го чуе.

Един ден дяволът не издържа и попита Бога:

– Този човек греши и се разкайва, после отново греши и пак се разкайва, как го търпиш? И отгоре на всичко го приемаш отново и отново?

Бог се усмихна и отговори:

– Ако ти, Сатано, си готов да го приемеш с удоволствие след всеки грях, колко повече, бих го приел Аз след всяко ново покаяние. Не губя надежда за него.

– Твоята милост е безкрайно голяма, – въздъхна тежко дяволът.