Болката беше притъпила сетивата ѝ. Златка знаеше, че край нея се движат хора в бели престилки, готови всеки момент да ѝ окажат помощ.
– Добре, вече сме готови, – чуваше тя окуражителе глас край себе си. – Още едно напъване….браво, много добре, ето главичката се показва. Почини малко. Давай отново…хайде, точно така, браво, така….
Настана тишина. Болката изчезна. Златка отново различи очертанията на стаята. Симо, мъжът ѝ, се усмихваше. По лицето му се стичаха сълзи.
Чу се плач, остър, победоносен вик на новороденото. И тогава заваляха поздравления:
– Браво! Честито!….
До нея долетя глас:
– Три килограма и осемстотин грама, и цели 52 сантиметра. Каква е красавица само, – това беше гласът на медицинската сестра, която седеше през цялото време до нея, окуражаваше я, вдъхваше и увереност.
Симо целуна жена си и главичката на бебето, след това каза очарован:
– Обичам те!…- Задавен от сълзи прибави. – Много те обичам!
– Започвайте от сега да стягате сватбата, – пошегува се акушерката.
– Каква сватба? – недоумяваше Златка.
Но когато ѝ подадоха бебето тя трепна:
– Момиченце! Защо никой не ми каза?
Златка погледна мъжа си:
– Симо, разбра ли че е момиченце?
– Да, знам, – усмихваше ѝ се той.
– Нали …. нямаш нищо против, че не е момченце?
– Не, разбира се!
Той се бе привел към бебето, усмихваше му се и го галеше по бузката.
– Невероятна красавица е! Не мога да повярвам, – възторжено каза мъжът ѝ.- Да имам нещо против ли? Че защо? Момичетата са много по-забавни.
Златка погледна бебето и то я погледна. В този момент любовта сграбчи сърцето ѝ и го преобрази. Галеше малката главица на дъщеря си, гледаше малките ѝ пръсчета обвили показалеца ѝ и целия свят се промени.
