Петър Димов бе пастирът на местната църква. Един ден му съобщиха:

– Ще ви посети млад учен от столичния университет. Там той преподава вече пета година.

Разговорът между Петър и „изгряващото светило на науката“ мина добре. И двамата имаха какво да научат един от друг.

След посещението на ученият, дъщерята на Димов отбеляза за учения:

– Колко самоуверен и рязък изглеждаше този млад човек. Сякаш всичко знае и светът се върти около него.

Петър я погледна и се усмихна, след което я помоли:

– Я ми откъсни една праскова от онова дърво.

Дъщеря погледна плодовете на посоченото ѝ дърво и каза учудено:

– Но те са още зелени, – възкликна девойката, – не става за ядене. За какво ти е?

– Сега е зелена, – поклати глава Петър, – но още малко слънце и влага и тя ще узрее. Ще стане сладка. Така е и с този млад учен. С годините, той ще омекне и ще добие повече мъдрост. Тогава поведението му няма да те дразни чак толкова много.

Когато всеки ден общуваме с Бог, като четем Словото Му и разговаряме с Него в молитва, ние ще се преобразяваме под Божията благодат.

Ако сме „кисели“ и „зелени“, можем да се доверим на Божия Дух, Който ще ни промени и ще станем благ плод, който доставя удоволствие, а не раздразнение.

Времето бързо летеше. На Генади Николаевич му предстоеше среща с пастирите в тяхната област. Той с нетърпение очакваше да сподели своя опит и да се поучи от чуждия.

Дойде денят и той секачи на самолета. Мислите му бяха насочени към срещата. Той не обръщаше внимание на нищо около себе си.

Изведнъж Генади долови плач, охкания и стенания.

– Какво става? – попита той човекът на съседната седалка.

Мъжът уплашено и бързо отговори:

– Не чувате ли моторите на самолета. Ще се разбием….

„Аз съм християнин, – помисли си Генади, – нищо лошо няма да ми се случи. Бог ще се погрижи за мен“.

Изведнъж Николаевич чу :

– А останалите? Ако самолета се разбие, те къде ще отидат?

Генади се огледа. Наоколо цареше смут и страх.

Той се изправи и извика високо:

– Хора ние можем да се разбием, но това може и да не се случи ….

– Ох, какво да правим? – множество гласове откликнаха в хор.

– Покайте се……

И Генади ги поведе в молитва.

Лицата на хората се разведриха. Започнаха да се усмихват.

Самолетът благополучно се приземи със 247 новоповярвали, отдали живота си на Христос.

Живота ни е енергията, жизненост, ентусиазъм, вълнение, мотивация и оптимизъм, но ние не трябва да го задържаме само за себе си. Ако го възпираме, ще го изгубим, но ако го раздаваме, ще се умножава.

Димитър живееше в големия град и обичаше да пълни фризера с месо. Той предпочиташе на трапезата да има изобилие от него.

Един ден някой случайно бе извадил кабела на фризера от контакта и всичкото месо се бе развалило.

– А сега какво ще правим? – попита той съпругата си. – Има опасност месото да се развали.

– Много просто, – засмя се съпругата му, – ще направим барбекю и ще поканим съседите, приятелите и всички, които видим.

На събирането се оказа пастирът на местната църква. Той започна да се моли и попита Бог да му даде послание и поука от това, което се бе случило. И Господ му отговори:

– Животът е нетраен. Той е като стока, която не се запазва за дълго време. Ако не го раздадеш, ще дойде денят, в който ще трябва да го изхвърлиш.

Не трябва да пестим радостта, вълнението, ентусиазма, талантите, съкровищата или времето си. Няма как да задържим тези неща, защото рано или късно ще ги изгубим.

Има нещо много важно относно живота, той расте и се развива, само когато се раздава. Не можем да си го пестим или да го съхраняваме.

Ако искаме да спрем да умираме и да започнем да живеем истински, трябва да раздадем жизнеността, ентусиазмът, вълнението и енергията си и те ще ни се върнат.

Животът е като ехо. Каквото изпратим, то се връща към нас.

Стори добро на някого и Бог ще го направи за теб. Ние можем да имаме всичко в живота, ако помагаме на другите хора да получат това, което искат.

Може да дарите някого с усмивка, ръкостискане, молитва, насърчаващи думи, съобщение, ….. Каквото и да е, направете нещо, което привдига някой друг.

Мирон лежеше в кревата си, плътно обвит с одеяло. Някакъв грип бе хванал. Но вече му бе толкова лошо, че вече не можеше да издържа.

Едва се надига от леглото, присегна се към телефона и бързо набра номера:

– Пасторе, чувствам се много зле.

– Какво ви е?

– Лекарят каза, че грип съм хванал.

– Ще се помолим в нашия дом за вас, – обеща пастирът.

В стаята влезе Мишо и попита баща си:

– Защо се обади на пастира?

– Чувствам се много зле. Такъв малък бацил, а се задушавам, – изстена Мирон.

– Е, тогава не е един, а милион, – отбеляза Мишо. – И защо те са „обезпокоени и заговорничат напразно“?

Малкият имаше предвид не някой друг, а „гадните“ бацили.

– Наистина напразно заговорничат, – съгласи се Мирон, – молят се за мен!

Милка скоро бе повярвала в Господа. Тя бе толкова въодушевена от случилото се с нея, че започна да разказва на всеки за промяната, която Бог бе извършил с нея.

Усилията ѝ не бяха напразни. Скоро спечели група млади хора за Исуса.

Един ден Милка каза на пастира си:

– Разказах на няколко младежи за Исус и те с радост Го приеха. Мога ли да ги доведа в нашата църква.

– Разбира се, – въодушевено възкликна пастирът.

Имаше нещо, което Милка не сподели. Тя нямаше представа, че то може да създаде сериозни проблеми в църквата.

Външният вид на младежите, които бе привлякла към Господа, не съвпадаше с традиционните стандарти.

Настъпи денят и Милка заведе групата младежи в храма. Посрещнаха ги възмутени и осъдителни погледи. Пастирът бе в шок.

Малко след това, той дръпна Милка настрани и я порица:

– Как можа да доведеш тази сбирщина тук. Погледни ги! Какви са тези петльови прически? А за дрехите да не говорим. От кога не са се къпали? Направо вонят. Когато водиш хора в църквата ги предупреди да се измият и приведат в приличен вид.

Милка бе навела смирено глава и се червеше.

– В църквата ти се учиш да бъдеш изрядна християнка, – продължи наставленията си пастирът. – Не можеш да правиш Божия дом за посмешище.

Какво толкова бе направила Милка?

Тя бе действала така, както са постъпвали християните от първи век. Бе отишла и споделила Благата вест, с хора, които погиваха и имаха нужда от спасение.