Ветеринарът Петров не виждаше някаква възможност за спасението на това коте. Челюстта му бе разбита. На муцуната му имаше кора от кръв и гной от инфекция. Котето не можеше да държи устата си затворена и от нея висеше езика му.

– Трябва да го приспим. Не мога да му помогна, – каза тъжно Петров.

Но Мая, която го бе намерила да лежи близо до шосето, упорстваше:

– Това животинче има силно желание да живее. Навярно се нуждае от повече любов. Да знаете, до тук как мъркаше в колата.

– Котето е много малко за операция, – започна да обяснява ветеринара. – И как ще яде с такава уста?

– Аз имам в чантата си консерва за котки, – каза вдъхновена от идеята си Мая. – Нека да опитаме, дали ще яде.

Когато Мая остави кутията пред котето, то си пъхна цялата глава вътре и облиза целия сос.

И така дойде и решението за него.

– Взимам го в къщи с мен, – каза съвсем сериозно Мая.

– Добре, – съгласи се неохотно Петров, – ще ви дам за него запас антибиотици. А после каквото стане.

И той повдигна рамене и безпомощно разпери ръце.

Когато Мая го заведе в апартамента си, очите на котете станаха огромни.

– Изглежда като Смигол от „Властелина на пръстените“ – засмя се тя.

Така котето получи и името си. То прояви голяма издържливост и упоритост не само да оживее, но и да води нормален живот.

Мая го заведе в специална клиника, но там ѝ казаха:

– Котето ви не се нуждае от операция.

У Смигол остана твърд зъб с неправилна форма и очи като фарове, но това не му попречи да се сприятели с останалите котки и кучета в дома на Мая.

Тя често го прегръщаше и му шепнеше:

– Не мога да си представя живота без теб.

В църквата на колене бе застанал посивял мъж. Главата му бе леко приведена, а очите леко притворени.

Той доста сърцераздирателно изливаше молитвата си пред Бога:

– Води ме, Господи, там където трябва да бъда, а там където не трябва да ходя, аз сам се изкатервам ….

Отиването в зоологическата градина може да се възприеме по различни начини.

Понякога животните там са апатични, друг път се движеха насам натам без да се интересуват от наблюдаващите ги посетители, но се случваше и да си взаимодействат с тях.

Повече от всичко на Мария ѝ харесваше да ходи в зоологическата градина. Това бе една възможност да види по-отблизо животните, за които слушаше в приказките, които баба ѝ разказваше.

Възхищението на Мария от дивите зверове нямаше граници. Тя дълго наблюдаваше едно или друго животно.
Но кой може да предвиди реакцията на тези пленници, далече от естествената им среда?! Всичко това зависеше от темперамента, броя дни, в които са били в плен, дори и от вида на самото животно.

Като правило животните в зоологическата градина са докачливи или покорни. Понякога сядаха или лягаха върху лапите си. Но когато инстинкта вземеше връх, тогава ставаше опасно.

Така се случи и този ден. Слънцето грееше, макар и не толкова силно, както през лятото. Мария отново бе дошла с баща си в зоологическата градина.

Днес погледът ѝ бе привлечен от лъва. Тя дълго го наблюдаваше. От него я отделяше дебело солидно стъкло.

Изведнъж Мимето доближи устни до стъклото.

– Какво правиш? – извика ужасен баща ѝ.

Звярът рязко скочи и започна да барабани по стъклото с големите си лапи. Силните му удари разтърсиха солидната преграда.

– Само исках да го целуна, – каза Мария, а очите ѝ искряха от радост.

Може би лъвът поиска малко да поиграе с малката посетителка. Със скока си звярът навярно демонстрираше веселото си настроение.

Но напълно възможно бе, да желае да изгони „натрапилата“ му се наблюдателка, колкото се може по-далече от неговите сегашни „владение“.

Бащата на Мария, след като видя реакцията на лъва, дръпна бързо дъщеря си и я прегърна. Впи поглед в отворилата се челюст на звяра и зачака.

Но Мария гледаше съвсем безстрашно лъва, тя изобщо не се изплаши.

Хубавото бе , че между момичето и лъва имаше стъклена преграда, иначе последствията можеха да се окажат плачевни.

Остави ли ѝ поне малко храна, не мислейки само за себе си?

Тя оцелява в студа, подгизва в дъжда, чакайки някой, може и съвсем несериозно, да я погали или повика.

Погледнете в очите ѝ. В тях има болка, безразличие, плач, ….

Това е представител на един от по-малките ти братя. Не я прогонвай! На нея са ѝ достатъчни нейните несполуки.

Ние тичаме нанякъде, безразсъдно ден след ден.

Как мислите, защо Бог ни е избрал да бъдем, нека да не е „по грешка“, по-съвършени от другите в природата? За да бъдем по-отговорни. Създателят ни ги повери, за да се грижим за тях.

Децата в квартал имаха едно единствено любимо предаване. В него разказваха за спешни случаи, спасяване и катастрофи. Малчуганите след поредното предаване, коментираха, спореха, а човекът, които бе помагал да се спасят други, за тях беше герой.

Веднъж Екатерина, буйно четиригодишно момиче, предложи:

– Хайде да повторим положението, когато пожарникарите.опънаха специално платнище, а от прозореца на горящият апартамент скочи един мъж.

– Хайде, – в един глас се съгласиха всички останали от „бандата“.

Четирима опънаха едно избеляло покривало за палатка, а на перваза застана Екатерина, бъдещата героиня в квартала.

Край децата мина бабичка. Тя видя какво се канят да направят и помоли:

– Мога ли да гледам скока отгоре?

– Ау, – извика един от малчуганите, – сред зрителите ще има един възрастен човек! Това е супер.

Изглежда за децата това бе много важно. Все пак това бе подкрепа от възрастен човек в начинанието им.

Бабичката започна  да се изкачва по стълбите и когато стигна до петия етаж, Екатерина ѝ отвори вратата.

– Това покривало, което държат твоите приятели, не е приспособено за такъв скок. Когато се използват такива платнища, те се изработват по специален начин, така че да поемат тежестта на падащия при скока . Дете, ако ти скочиш долу, ще се удариш много лошо, – обясни спокойно бабата.

Екатерина я гледаше с ококорени очи.

„Странно, тази жена не ми се скара, не ме уплаши, а спокойно ми обясни, с какво ще свърши моя скок“, – помисли си Екатерина.

– Убедихте ме, – каза момичето, – моя полет, не е съвсем добра идея.

Така една непозната възрастна жена унищожи кариерата на „супер звездата“ Екатерина в квартала, но спаси живота ѝ.