Не беше толкова горещо. Облаците засенчваха слънцето. Подухваше и лек вятър.

Мартин и Слави седяха на пейката пред дома на баба Славка и спореха.

– Къде е този Бог? Казваш, че Той не е в залеза на слънцето, нито в акта на човешкото състрадание. Обясни ми! – палеше се неудържимо Мартин.

Слави се замисли сериозно. Какъв пример да му даде, за да го разбере приятеля му?

– Виж, Мартине, художникът не е в картината си, нито музиканта в музиката си. Можем да видим отражение на личностите на двамата в произведенията им, но те са отделени от тях.

Мартин започна да схваща:

– Искаш да кажеш, – започна плахо той, – че виждаме отражението на Бог в залеза на слънцето и акта на състрадание, но самият Той не е в нито едно от двете.

– Точно така, – потвърди Слави. – Той е отделен от Своето творение.

– Какво означава това? – попита Мартин. – Как да го разбирам?

– Например, когато нещо се счупи, Той може да го поправи. Изгуби ли се нещо, Той може да го намери. Ако човек е наранен, физически или душевно, Той може да го излекува и да го освободи.

– И какво излиза? – усмихна се Мартин, – Моите неуспехи, грехове, недостатъци, …..

– …….. по никакъв начин не размиват, изтощават, отслабват или вредят на Бог, – довърши фразата на приятеля си Слави, – но Той може да изправи всичко това, така че да имаш мир дори, когато си в трудна ситуация.

Валеше. Спираше от време на време, но бе мрачно и подтискащо. Сивите облаци се бяха намръщили и не позволяват никакъв жизнен лъч да проникне през тях.

Никола и Владо седяха в стаята и тихо разговаряха. И на двамата бяха лепнали прякора „Философа“. Те не се обиждаха, а го приемаха като одобрение за любознателността си.

– Речта играе голяма роля в света и то не само като средство за комуникация или предаване на информация, – пое си дъх Никола и продължи, – но и като форма на изразяване и разкриване на смисъла, които искаме да предадем един на друг.

– Но значението на израза не се свежда само до информативно съдържание, – възрази Владо, – а предполага, както казват съвременните психолози, умишленото оцветяване с отношението ни към съобщаваната информация. Без него не можем да говорим за смисъл.

– Това е безспорно, за това изразяването се нуждае от жив език, – подчерта Никола.

– От друга страна, – присви очи Владо, – тази външна звукова форма на езика често се оказва пречка не само в начина на общуване, но и в процеса на изразяване.

– Има различни езици и ограничени форми за всеки конкретен език, – вдигна рамене Никола.

– Да, но в Божието царство тези препятствия се преодоляват – наблегна Владо – и то не чрез някаква определена трансформация на езиците, а чрез пряко предаване на смисъла от човек на човека.

– Навярно имаш предвид случая в Деяния на апостолите, когато в Ерусалим бяха събрани юдеи, благочестиви човеци, от всеки народ под небето, – повдигна вежди Никола. – Между тях не можеше да има никаква словесна комуникация. Дори апостолите да бяха полиглоти, те бяха твърде малко за да проповядват едновременно на всички езици, от които тези хора се нуждаеха.

– Очевидно е имало пряко директно предаване на смисъла, които всеки човек е възприемал с ума си.

– Освен това, – почеса се по главата Никола, – макар да бе изненадващо за присъстващите, посланието звучеше на родния им език.

– Както може да се види Божието царство не е възпрепятствано от никакви индивидуални различия, включително и езикови, – поклати глава Владо.

– Виж, – вдигна показалеца си нагоре Никола, – тук става въпрос за съобщаване и възприемане на смисъла на казаното, които човек свободно възприема без изкривявания, т.е. бе намерен напълно адекватен инструмент за изразяване и възприемане.

– Такова общение обогатява духовно, – плесна с ръце Владо.

– Какво точно стана в този ден на Педесятница? – попита Никола и сам си отговори. – Шум, вятър, огън и неусетната вътрешната промяна у учениците на Христос. От този момент Църквата отчита своето съществуване като невидимо присъствие на Бог в преобразените сърца на хората, които чувстват и осъзнават единството си един със друг.

– От Педесятница започва ново време, – тържествено обяви Никола, – време на апостолските проповеди и действието на Святия Дух в Църквата.

Слънцето се прокрадваше плахо между пухкавите облаци, но накрая надделя и се усмихна щедро.

Вчера валя изобилно, беше нужно, земята бе жадна.

Имаше светкавици и гръмотевици, но поне нямаше поражения върху хора, животни, сгради и имущество.

Димитър бе седнал на малко трикрако столче пред дома си и приказваше с внука си Митко.

– Кое е най-ценното ти притежание? – попита стареца.

– Имам много неща, които ми харесват, – отговори бързо Митко.

– Не, аз имам друго предвид, – потърка носа си Димитър – Например, като къща, за която си работил цял живот, снимка направена в специален момент за теб или ценен подарък от твой приятел.

– Е, дядо, чак пък толкова, – засмя се Митко.

– Стойността, която приписваме на нещата е преплетена с нашите емоции, – започна поучително старецът, – но начина, по който ги използваме, разкрива какво най-много ценим и кои са истинските ни приоритети.

– Добре го каза, – отбеляза Митко, – но младите като мен рядко се замислят над това. В повечето случаи действаме спонтанно.

– Май няма да се разберем с теб днес, – усмихна се Димитър. – Добре, ти щедър ли си?

– О, – възкликна Митко, – толкова пъти съм давал назаем пари на приятели и не съм ги търси след това.

– Не говоря само за финанси, – някак докачливо реагира старецът. – Виж, смъртта на Исус на кръста е един от най-големите примери за Божията щедрост. Той знае, че никога няма да можем да Му се отплатим, но без колебание даде Сина Си за нас.

– Искаш да кажеш, че щедростта е доброволно предлагане, на това, което имаме, за да може някой да процъфтява, дори ако това ни причинява болка? – Митко изумен погледна дядо си.

– Да живеем щедро означава просто да признаем, че Бог е в състояние да направи всичко, което пожелае, чрез дарбите, които ни е дал. Когато Му позволим да дава чрез нас и Го почитаме с даването си, това ни приближава към Него.

– Трудно е това, – наведе глава Димитър. – Не всеки би се съгласил да го направи.

– Щедростта изтича от благодарно и доверчиво сърце, – наблегна Димитър. – И когато се довериш на Бог с това, което имаш, Той ще ти повери повече.

Този път Митко само въздъхна, а дядо му продължи:

– Практикуването на щедрост, ще ти напомня, че ти не можеш да контролираш нещата, но познаваш Този, Който има такава възможност.

– Така е, но …

Димитър посъветва внука си:

– Опитай се да намериш място, където можеш да вложиш това, което имаш, – а след това прибави, – Започни с малко. Просто започни.

Михаил всяка вечер поглеждаше през прозореца и ако нямаше облаци, дълго съзерцаваше небето.

Беше лято и небето рядко се помрачаваше, а звездите грееха ярко на тъмния небосвод.

Една вечер бащата на Михаил попита:

– Мишо, с какво толкова те привлича нощното небе?

– Виждаш ли малките светлинки? – попита момчето. – Това са миниатюрни живи същества, които са седнали на купола на тъмния небосвод.

Бащата изгледа изненадано сина си. И преди да му обясни каквото и да е, Михаил възторжено продължи да споделя мислите си относно това, което толкова обичаше да наблюдава:

– А знаеш ли как разговарят тези светещи същества? – очите на Михаил сияеха.

– Как? – изненадано попита бащата.

– Заслушай се. Чуваш ли ги? Това са техните гласове…..

В прохладната нощ се долавяха песните на щурците.

Бащата се засмя. За него това бе детска фантазия.

Той успя да хване един щурец, показа го на сина си и започна да го убеждава:

– Ето това издава звуците, които чуваш. Звездите не са живи. Те представляват огромно количество сгъстена плазма и са разположени на голямо разстояние една от друга. Изглеждат малки, защото са много далеч от нас.

Михаил спря да наблюдава небето.

Той порасна и възмъжа. Натрупа и значителен житейски опит.

Но най-ценното за него си остана едно.

Разбирането, че звездите са живи и си говорят, само че ние не винаги ги чуваме и разбираме.

Само един ден слънцето успя да се прокрадне и да стопли отчаяните и обезверени хора. След това небето се намръщи и тъмните облаци проплакаха.

В такова време, къде да отиде човек?

Никола, Станимир и Веско бяха намерили изход от това положение. Всеки ден си гостуваха.

Днес се бяха събрали у Никола и разговаряха по болезнени въпроси.

Масата пред тях не бе празна. Чиния със туршия се мъдреше по средата, а до нея неотменната дамаджанка с нещо пенливо, което от време на време пълнеше чашите на мъжете.

– Никой не може да отрече безмилостната болка от последствията на грешните действия, – споделяше Станимир своите наблюдения.

– Например, – наклони глава на една страна Веско, – човекът, който изневерява на половинката си и се развежда с нея, в крайна сметка е неудовлетворен.

– Детето, – протегна ръка Никола, – което бяга от дома си поради несъгласие с родителите, се сблъсква с последствията на своето бунтарство.

– Политикът, – тупна с ръка по масата Веско, – който уверява избирателите си в нереалистични и непостижими обещания, като бъде избран, ще трябва да се изправи срещу хората, за да даде отчет на празните си приказки.

– Да не говорим за министърът, който прави компромиси с етиката или морала, – добави Никола. – Такъв живее посрамен. Той загубва обществено уважение.

– Списъкът е много дълъг и едва ли някой може да го обхване, – размаха ръка Станимир.

– В днешно време ерозира личната отговорност, – отбеляза Никола. – Хората се опитват всячески да прикрият и смекчат последствията от грешните си действия.

– И какъв е резултатът? – попита Веско.
– Грехът все още носи горчиви плодове, – уточни Станимир, – Опустошителни последствия се трупат на нарушителя.

– „Не се заблуждавайте, Бог не се подиграва; защото каквото посее човек, това ще пожъне“, – тържествено обяви Никола.

– То си е тъй, – поклати глава Станимир, – покайвай се, иначе тежко ти.