Асен бе навел глава. Обмисляйки какво го бе сполетяло, сподели със Слави, приятел, който бе винаги до него, особено в трудните ситуации.

– Признавам, че понякога съм се съмнявал в Божията цел и обещание. Казвам го със смущение.

– Е, разбира се, когато нещата не работят така, както си мислиш, че ще станат или не получаваш отговор на молитвата си, ти не разбираш ситуацията, нито я съобразяваш с характера на Бога, – не отговори, а направи разбор на различните положения.

– В такива моменти често имам усещане в себе си, че това не е правилно.

– Когато опората в живота изчезне, надеждата започва да избледнява, а човешката логика губи смисъла си, – добави Слави.

– Можеш ли да ми обясниш защо се случи това? – попита с отчаяние Асен.

– Не мога, аз не съм Бог, – призна си Слави. – Единственото нещо, което мога ти обясня е, че проблема, с който се бориш, е част от Неговата неизменна цел. Бог прави всичко в подходящото време. Някои времена са трудни, а сезоните са сухи, но Той контролира всичко.

– Хвалим Бога, когато благословиите текат, – тъжно се усмихна Асен. – Работата е сигурна и повишение е на хоризонта, заплатата е добра, здравето ни е наред, но ни е трудно да повярваме, когато тези неща не вървят така.

– Насърчаването е обратното на обезсърчението. Надеждата е обратното на отчаянието. Когато приемеш факта, че понякога сезоните са сухи и времената са трудни и че Бог контролира и двете, ще откриеш усещане за Божествено убежище, защото тогава надеждата е в Бог, а не във нас самите, – Слави възторжено размаха ръце.

В тези сезони, когато е трудно да видите Божията цел и обещание, помнете къде е вашата надежда и насърчение – в личността и целите на Господ Исус Христос.

Стефка получи двойка раци. Тя напълни стъклен резервоар с пясък, за да могат животинките да се катерят и копаят. Наля вода. Вътре постави протеини и зеленчукови остатъци от вечерята.
Рачетата изглеждаха щастливи.
Но един ден се случи нещо шокиращо.
Стефка погледна към импровизирания дом на рачетата и извика:
– Няма ги! Изчезнали са!
Търсиха ги навсякъде, но нямаше никаква следа от тях.
Един приятел на семейството на Стефка предположи:
– Сигурно са се скрили в пясъка.
– И кога ще се покажат? – попита нетърпеливо Стефка.
– След около два месеца.
– Два месеца?! – възкликна Стефка. – Какво ще правят толкова дълго под пясъка?
– Изхвърлят своите екзоскелети.
Минаха двата месеца и измина още един, но рачетата не се появяваха.
Стефка се разтревожи сериозно:
– Може да са умрели.
– Почакай, – посъветва я баща ѝ, – може би ще се появят по-късно.
Колкото повече чакаше, толкова по-нетърпелива ставаше Стефка.
Най-накрая тя видя признаци на живот и за нейна голяма радост, рачетата излязоха от пясъка.
В периоди на чакане, когато изглежда, че нищо не се случва, знайте, че Бог не ни е забравил.
Тъй като Светият Дух ни помага да развием търпение, можем да знаем, че Той е Даващият надежда, Пазителят на обещанието и Този, който контролира бъдещето.

Магда се разболя, но въпреки всичко усмивката ѝ не слизаше от лицето ѝ.

Косата ѝ бе побеляла. Бръчки покриваха бузите ѝ.

Наложи се да полежи известно време, докато се възстанови напълно след боледуването.

Посещаваха я много познати и приятели. Всички знаеха, че съпруга ѝ бе починал преди няколко години, а децата ѝ бяха на работа в чужбина.

Магда скоро щеше да навърши деветдесет и четири години. Не можеше много да се движи, но даваше кураж на всички.

Веднъж я посети племенницата ѝ Вероника и загрижено ѝ каза:

– Лельо, навярно се чувстваш самотна. И сега, когато по-трудно се движиш, това ти тежи още повече. Ще идвам, когато мога, няма да те оставя.

– Не се притеснявай за мен, – усмихна се топло Магда. – Аз не съм сама. Исус е тук със мен.

„Така е, – помисли си Вероника, – тя е приела словата на Исус буквално: „Аз съм с вас през, всичките дни до свършека на века“. Леля истински вярва, че Христовият Дух е с нея“.

Вероника бе потресена от думите на възрастната жена.

По-късно, когато не беше вече при Магда, тя си каза:

– Сигурна съм, че леля ми е изпитала реалността на това обещание. Божият Дух я използва, за да ми каже това. Аз имах нужда да го чуя. Това дълбоко ме докосна и отрезви.

Така Вероника усети утехата на Светия Дух.

За Мая бе празник всяко посещение на класа по модерни танци. Там тя обичаше да се върти, докато ѝ се завие свят и падне на земята.

Пируетите, които толкова много ѝ харесваха се изпълняваха, както от балерини така и от танцьори.

Когато Мая порасна този трик с въртенето ѝ помагаше да поддържа баланс и контрол. Това за нея бе като забелязване на точка, към която очите ѝ се връщат, когато направи пълен кръг.

– Наличието на една фокусна точка е всичко, което ми бе необходимо, за да овладея своя пирует с грациозен завършек, – обясняваше тя на по-заинтересованите.

Всички ние се сблъскваме с много обрати в живота си.

Когато се фокусираме върху проблемите си, те ни изглеждат неуправляеми. От тях оставяме замаяни и всеки момент очакваме катастрофално падане.

Ако държим умовете си стабилни и фокусирани върху Бог, Той ще ни запази в „съвършен мир“. Това означава, че няма значение колко завои прави животът ни.

Независимо от обстоятелствата ние можем да останем спокойни и сигурни, защото Бог ще бъде с нас във всички нашите проблеми и изпитания.

Той е „Вечната скала” – най-доброто „място”, в което да приковаваме очите си, защото Неговите обещания никога не се променят.

Нека да държим очите си върху Него, докато преминаваме успехи и провали.

Необходимо е да разчитаме на Бог, нашата вечна канара, Който ни помага да се движим грациозно през целия живот и в най-трудните пируети.

След като се увери, че Исус Христос не е просто човек живял някога, а е Синът на Бога, Недялко реши:

– Няма да пропусна нито един ден, в който да не споделя поне с един човек, какво е направил Божият Син за нас.

В напрегнатия ден, той понякога забравяше за обещанието си, но настъпи ли края на деня, нещо го подсещаше и той изпълняваше мисията си.

Една вечер Недялко бе толкова уморен, че си легна веднага щом се прибра. Едва бе притворил очи, когато скочи като ужилен:

– Днес на никого не съм казал за Исус.

Вън валеше и духаше силен вятър.

– Кой ще излезе в такова време? – каза си той. – Освен това е вечер, всеки се е прибрал на топло.

Недялко погледна през прозореца и забеляза мъж, който вървеше по улицата.

Той бързо излезе, настигна мъжа и го попита:

– Мога ли да се скрия под вашия чадър?

– Разбира се, – отзова се веднага непознатия.

След няколко крачки Недялко се обърна към мъжа:

– Имате ли убежище, където да се скриете по време на буря?

– Не, – чистосърдечно призна непознатият.

– А мога ли да ви разкажа за моето укритие, Исус Христос? – Сърцето на Недялко ускори хода си.

В следващите няколко минути непознатият изслуша разказът на Недялко.

Усети Божията любов. Разбра, че празнината, която дълго усещаше у себе си, може да бъде запълнена по един единствен начин, като се помири с Бога.

И той предаде сърцето си на Господа.