Разбрах какво се случва с Дони много преди другите и се свих в себе си, но не казах на никого. По-късно, когато другите започнаха да забелязват разни неща и да правят колебливи, плахи заключения, аз ги опровергавах категорично. Не исках това да излезе вярно. Усещах как бъдещето се разклаща пред мене. Имах чувството, че ако никой не говори за това, то няма да стане. И грешах.
Той закъсня със сядането, трудно се изправи, по-късно проходи, не можеше да тича. Беше зле с координацията на движенията.
Смятахме, че е тромав и когато се олюляваше, спъваше и падаше, му се радвахме като на новородено пале или жребче. Сега на движенията му липсва хармония. Не прави усилие да отваря широко челюстите си, когато се опитва да говори.
Опитите му да говори приличат на титаничен гърч. Жилите му се изопват и издуват, иска ми се да престане да го прави. Може обаче да отваря устата си достатъчно широко, когато яде, когато се смее или просто ако иска да вдигне шум.
Макар че не зная каква причина има да се смее, освен когато си играя с него, протягам му нещо и си дръпвам ръката, но после… е не по-малко готов да заплаче.
С него вече не могат да се играят, дори обичайните детски игри. Когато се опитвам да го занимавам, чувствувам се безпомощен и той започва да плаче. Измъквам се с болка. Яд ме е и на него, и на себе си. Струва ми се, че поне бих могъл да направя нещо по-добро за него.
Веднъж бях неприятно изненадан, когато дъщеря ми изтърси:
— Дали това, че Дони ми е брат — иска да знае дъщеря ми с полунастоятелен тон, — ще ми попречи при намирането на съпруг?
— Не, разбира се, че не — объркано й отговарям.
— Откъде накъде? — войнствено я напада жена ми.
Тя е шокирана и вбесена от зададения без заобикалки въпрос. Дъщеря ми се обръща към мене, за да разбере истината:
— Ще ми попречи ли?
— Да не си решила да се омъжваш? — питам я аз весело и шеговито.
— Виждаш ли, пак избягваш да ми отговориш?
— Би трябвало да се срамуваш — казва й жена ми, — че това изобщо ти е дошло на ум.
Дъщеря ми настойчиво продължи:
— Дали хората ще си мислят, че и моите деца ще станат такива?
Жена ми зяпна от учудване.
— Как можа да го изречеш! — рязко я сгълчава тя. — Та той е твой брат!
— Точно затова се тревожа. Не мога ли поне да попитам?
— За бога, остави я на мира! — викнах и се обърнах към жена си с гневен поглед. — И аз се тревожа за същото.
— Би трябвало да се засрами. Той не е нещо, от което трябва да се срамуваме.
— Щом като не е нещо, от което да се срамуваме, защо винаги се срамуваме, когато е край нас?
— Не е вярно.
— Вярно е. Винаги ме изкарваш виновна заради него.
— Не те изкарвам. Празни приказки.
Какво можех да обясня на това дете. Нима можех да й кажа, че хората са лицемерни и егоистични? Не всеки може да приеме чуждата недъгавост или лудост. Дори и да останат малко с такива хора, не могат да прикрият чувството си на отвращение.

Когато мислим за неща, които ни носят удоволствие в живота, ние обикновено търсим „значими и големи“ неща, като повишение в работата, отиване на мечтана екскурзия, печелене на престижна награда…..
Така ние сме склони да пропускаме малките удоволствия, които ни носят радост. Може би да изпиеш една чаша кафе, да прочетеш нещо от вестника или да се разходиш в парка след работа не е много за вас, но не ви ли доставя удоволствие?
Всяко малко нещо, което забележите в живота си може да допълни положителната картина в живота ни.
Вдъхвали ли сте аромата на прясно окосена трева? Усещали ли сте нежността на капките дъжд върху дланите си? Забелязахте ли колко е красива улицата ви обляна в лунна светлина? Усещали ли сте топлината на късните слънчеви лъчи? Заслушвали ли сте се в шумоленето на листата, чуруликането на птичките сутрин? Усещали ли сте пращенето на запаления огън, мирисът на горящо дърво? …  а звукът от детския смях, отекваш  наоколо….
Малки и незабележими неща…
Не затваряйте очите, ушите и сърцето си за тях… Те носят също радост.

Хората се надяват на обещания, дори когато звучат неправдоподобно. Колко пъти сме се лъгали в конкретни неща, хора, събития?
Знаеш ли онази история…? Не? Слушай да ти разкажа.
Един отишъл на сватба и докато ядели и пиели, хората захванали да подаряват, кой менци, кой тава, …. , все скъпи дарове.
Ами сега? Уплашил се човекът и попитал съседа си:
– Сега ли се дават подаръците?
– Не — отговорил му онзи, — сега само се обещават, пък друг път се дават.
Като чул това, нашият човек се провикнал:
– Тогава от мене една крава с телето!…
Обещанията звучат малко като надавания, за които никой на никого не търси сметка. Не вярвате ли? Чакайте да се зададат избори и гледайте какво става…

Интелигентност. Какво е това?
Някой от интелигентните хора, които познавам, от практична гледна точка, ми изглеждат като едни от най-глупавите.
Онова, което разбирам под интелигентност е подобно на хидра, има премного глави, за да се вмести в една единствена дума. Но в цялото си многообразие се опира на способността на човек да съпреживява.
Повечето хора разглеждат интелигентността като интелектуално, познавателно умение или способност. Мисля, че това донякъде е погрешно. Интелигентността е способност на хората да съществуват в равновесие между себе си и едно или повече житейски обстоятелства.
И което е особено важно, извънредно интелигентните хора имат способността да бъдат съпричастни към много различни неща.
Познавам човек, който най-добре от всички хора разбираше животните, но той беше и блестящ стратег, вдъхновен водач на хората, а и също добър стопанин в дима си. неговата интелигентност вдъхваше страхопочитание. Беше любознателен. Умът му беше винаги отворен за новото.

Той може да се сравни с пренатоварен компютър, на който са отворени множество прозорци и постоянно постъпва огромен поток от разнородна информация. Или по-скоро той прилича на пункт на диспечера, на чийто екран се намират двадесет самолета. За контрол на всичко това е нужно голямо умствено и емоционално напрежение. Няма какво да се прави. Възможност за изключване и почивка няма.
Способността на жената едновремено да прави някои неща и да държи в главата си множество разнообразни мисли, не е просто природен феномен или елемент, по които се различават половете. Но това силно влияе на ежедневните взаимоотношения между жените и мъжете във всички сфери на живота и делата им.
„Безопасността“ за жената не се асоциира с голям дом, банкови сметки или образованието на децата. Жените са склони да изпитват финансови затруднения, отколкото да чувстват охлаждане във взаимоотношенията със съпруга си.
Женският мозък сравнен с мъжкия представлява „странна аномалия“. Когато жената си спомня стари забравени спорове, изпитва внезапен емоционален срив. Разстройва се за абсолютно странични неща. Мъжът често си мисли, че тя не иска да се разтовари от „стария“ си багаж, минали обиди и спомени. Това не е неин избор, а особеност на начина ѝ на мислене.
За разлика от мъжете, жената е подтисната от всевъзможни неразрешими проблеми, нараненост от минали обиди, случили се скоро или с деситилетна давност.
Нейното минало постоянно се вклинява в сегашния ѝ живот. Тя постоянно се връща към нещо, което отдавна е умряло и в мъжките очи въобще няма смисъл. Но за нея това съвсем не е безсмислено, дори много повече. Тя така е устроена, всяко друго поведение за нея би било неестествено.
Именно това обяснява, защо главата ѝ е запълнена от някаква „безсмислица“, макар да ѝ се казва, че не трябва да мисли за това: защо тя толкова дълго „преварява“ кавгата или възникналите разногласия, за които другият може и да е забравил: защо тя постоянно говори, че е уморена и съвсем не и е до секс. Различните мисли не ѝ дават покой, тя трябва да се освободи от всички тях, преди да помисли за секс.
За да се чувства жената в безопасност, тя се нуждае от времето и вниманието на мъжа. Ако мъжът отделя много време и внимание на работата си, той създава впечатление, че работата му е главната ценност в живота му. Жената си прави извод, че тя не стои на първо място в живота му. В нея се заражда усещането, че тя не е обичана, а по-скоро ненужна.
Жената иска непрекъснато да ѝ се доказва любовта към нея, не само на дуни, но и на дело.