Девизът на Йото бе: „Мисли само за себе си“. И той се гордееше с него.

Ако някой му кажеше:

– Имам нужда.

Йото се усмихваше и категорично заявяваше:

– Това е признак на слабост. Я се стегни.

Чуеше ли друг да споделя:

– Признавам провалих се.

И за него Йото имаше готов отговор:

– Липсва ти характер.

Когато го обвиняваха:

– Много си самонадеян. Така не бива да говориш на хората.

Той отвръщаше:

– Постоянно сме в движение. Кой има време да споделя, а за грижа да не говорим. Ние всички сме имунизирани с бързане и безпокойство.

Баща му го съветваше:

– Лесно е да се подадеш на егоистичния начин на живот и да се изолираш, вместо да помогнеш на другите, но това води до горчиви последствия.

– На мен и така си ми е добре, – смееше се Йото.

Баща му не се предаваше и продължаваше:

– Двама са по-добре от един. Те взаимно ще постигнат повече. Ако единият падне, другият ще го повдигне. Насърчават се. Заедно могат да устоят на атаките.

Йото не бе съгласен. Но утре ако изпадне в беда, дали ще се намери някой да му се притече на помощ?

Днес бе хубав слънчев ден, но толкова неочаквано лоши неща се случиха на Лора в училище, че тя се огорчи и отчая.

Когато се прибра в къщи тя се опита да прикрие разочарованието си с надежда, но майка ѝ надушваше неприятностите отдалеч.

Тя погледна дъщеря си и попита:

– Какво се е случило? Имаш някакъв проблем?

Лора се опита да се усмихне, но майка ѝ добави:

– Преди да ми кажеш, че няма нищо, не забравяй, че съм твоя майка. Аз те родих и те познавам много добре.

Така си беше. Майка ѝ винаги бе до нея в моменти, когато тя имаше най-голяма нужда от нея.

По този начин, дори много повече, Бог ни познава отблизо. Той знае ставането и сядането ни. Вижда мислите ни отдалеч, преди да сме казали или направили нещо опирайки се на тях.

Той знае желанията и копнежите ни. Не можем да излезем извън границите на Неговата изобилна любов и грижа.

В Него намираме утеха, независимо къде се намираме и през какви обстоятелства преминаваме.

Когато Го призовем в молитва, Той ще ни предложи любовта, мъдростта и напътствието, от което в дадения момент се нуждаем.

Времето отново се стопли. Е, не е като през лятото, но поне не е студено, а слънцето смело надничаше зад облаците.

Павел се бе сдружил с момчета, които имаха лоша слава в квартала. Баща му не бе съгласен с това положение.

За това днес бе решил сериозно да поговори със сина си по този въпрос.

Павел не посрещна със ентусиазъм това начинание на баща си. Бе навел глава и слушаше поучението му, търсейки начин как да се измъкне.

– Разбери, – започна бащата, – компромисът не работи. Както и да го погледнеш все изгаряш.

– Но нали подобрявам и променям слабите си решения, – възпротиви се Павел. – Лошите асоциации няма да ни навредят.

– Сигурен ли си? – баща му го погледна строго.

– Те ще се подобрят, – малко несигурно добави Павел. – Нашето добро ще изтрие тяхното лошо.

– Както и да го въртиш ти се омърсяваш в самия процес, – поклати глава бащата.

– Е, може би не винаги ….

– Представи си един дъждовен ден. Ти слагаш на ръцете си бели ръкавици. След това отиваш в градината и взимаш топка кал. Мислиш ли, че калта ще стане бяла като ръкавицата?

– Е, ръкавиците ще се изцапат, – смънка Павел.

– И това ще става всеки път, независимо колко се стараеш. Калта си е кал. Тя не може да се изчисти, поне по начина, по който ти предлагаш.

Павел само въздъхна, а баща му продължи:

– Просто казано: Не се заблуждавай. Лошата компания покварява добрите нрави.

Всички, когато са онлайн се представят по-най добрия си начин. Петър гледаше всичките им снимки, постижения им отразени в клип или писанията им и тежко въздишаше:

– Ех! И аз да можех така.

Той не осъзнаваше капана, в който бе попаднал. Сравняването с другите бе пагубно за него.

Баща му слушаше безкрайните му оплаквания и накрая каза:

– Така както правиш ще загубиш сърцето си и ще престанеш да следваш собствените си цели.

– Но, татко, …. виж колко много могат, …. а аз ….

– Те не са ти. Нямат минало, каквото имаш ти. Не са се сблъсквали с твоите препятствия, пред които си бил изправен.

– Да, но … искам и аз така да мога и да успявам ….., – замрънка отново Петър.

Баща му сложи ръце на кръста си и започна:

– Бог няма да измерва дали си изживял или не целта на някой друг на земята. Той не те подготвя да изживееш целта на някой друг. Бог ще гледа дали си завършил или не това, което Той ти е дал да правиш. Узрей духовно, така че да отразяваш ценностите на Христовото царството.

– Хронологична възраст може да не е непременно равна на зрелостта, – каза уклончиво. – Познавам възрастни хора, които все още са недоразвити, с детски признаци в поведението си.

– Явно не са узрели с възрастта си, – засмя се бащата. – Нашата цел трябва да бъде следната, когато застанем пред Господ да бъдем духовни възрастни, а не като духовни прохождащи деца. Точно както бебето не остава същото тегло, каквото е било при раждането, така и ние не трябва да оставаме на същото духовно ниво, на което сме били, когато сме били спасени.

Петър клатеше глава в знак на съгласие, а баща му продължи:

– Зрелостта е процесът, при който се задълбочава духовното. По този начин ставаме по-подобни на Христос по характер, поведение, нагласи и действия. Така че не търси онлайн сравнение, погледни в се в „Огледалото“.

Биляна до скоро не бе изпитвала такова отчаяние в ежедневието си. Изглеждаше така, сякаш простите задачи, които някога бяха за нея даденост, внезапно се превърнаха в недостижими височини за преодоляване.

Всяка работа, която извършваше в къщи много бързо се разрушаваше от хората, които тя най-много обичаше.

– Това е то домакинска работа. Събирам едни и същи предмети ден след ден, – скърцаше със зъби Биляна. – Всяко извършено действие е почти безполезен акт. Понякога се чудя дали малките хора, които съм родила, тайно кроят заговор, за да ме подлудяват.

Днес Биляна забеляза няколко пръски засъхнало мляко. Докато прекарваше мокрия парцал върху упоритото петно в главата ѝ изникна картина.

Малко дете, което току що бе проходило, обърна чашата си пълна с мляко.

Изведнъж Биляна се усмихна и тихо промълви:

– Благодаря ти, Господи.

Прокара още веднъж мокрия парцал по засъхналото петно и отново се засмя:

– Благодаря ти за това бебе.

Докато се бореше със всяко парченце засъхнала мръсотия Биляна се молеше:

– Благодаря ти за моите деца.

Тя гледаше как мръсният под се превръщаше в гладък, лъскав и чист, след всяко преминаване на парцала и си казваше:

– Благодаря ти за моето семейство. Благодаря ти за моя дом …..

Колкото повече благодареше, толкова на сърцето ѝ ставаше по-леко. Настроението ѝ се подобри.

– Боже, наслаждавам се на възможността да изтъркам засъхнали парчета храна, – Биляна вече танцуваше с парцала из стаята. – Ако мога да се усмихна на това, тогава мога да направя всичко.

Е, може би това е начинът за почистване!