На какво да оприличим праведния в този свят?
На дърво, което е на чисто място, но чиито клони се простират и стигат нечисто място. Така Всевишният, дава страдания на праведните, за да наследят идния според казаното: „И ако изпърво си имал малко, отпосле ще имаш много „.
А на какво да оприличим порочните на този свят?
На дърво, което е нечисто цялото, но клоните му се простират и стигат чисто място. Когато клоните му увиснат цялото място е нечисто. Така и Всевишния дарява щастие на порочния, за да го подтикне към най-низшето, според казаното: „Има пътища, които се струват прави пред човека, но пътят им е път към смъртта.

Той вдигна поглед и видя най-обикновено лице. И мистър П…, чийто житейски занимания се свеждаха до пиене и жени, имаше такова лице. Такива бяха лицата на хората, които нито за миг не можеха да останат насаме със себе си. Лицата на уморени хора, неосъзнаващи умората си. Лицата на изплашени хора, неподозиращи собствените си страхове.
Гризеше ги неосъзнато безпокойство, превърнало се във важна част от живота им. Принуждаваше ги да търсят какви ли не психологични щитове, за да се укрият зад   тях.
Забавленията отдавна не помагаха. Цинизмът също. Скептицизмът не действуваше за дълго и хората се потопяваха в илюзии, измисляха си друг живот, друго време и друго място.
Седяха с часове в кината и пред телевизорите или пък си съчиняваха хипотези в различни клубовете. Докато се правеха на някой друг забравяха за себе си.

През юли бе избрано най-грозното куче в света. Песът Елвуд е станал притежател на това звание.
Кучето е кръстоска между китайско куче и чихуахуа. То има тъмно оцветена кожа, лишена напълно от косми, с изключение на бялата част отгоре.
Заради „неземния си вид“ Елвуд, който се е родил в Ню Джърси е бил наречен  „Йода“ и „Пришълецът“.
Стопанката на Елвуд Карен Куигли вече втора година подред представя своя питомец в калифорнийския град Петалума, където в рамките на ежегодния селскостопански панаир се провежда конкурс за най-уродливите кучета.
Елвуд е донесъл хиляда долара награда на стопанката си. Предишната година той е заел второ място. Тогава първо място било дадено на „отвратителния“ Арчи.

Омаяна от място едва докосвах красивата лоза. Тя обвиваше полусрутената барака в дъното на градината!
Тук се виеше и клематис, клюмаше с главичка жасмин и ухаеха някакви редки цветенца, наречени „пеперудки“, защото нежните им листчета наподобяваха крилца на пеперуда.
Но нищо не можеше да се сравни с красотата на розите. В нито една от оранжериите не успях да открия такова благоуханно съвършенство, като пълзящите рози в моя дом.
Те се изливаха от верандата като буен водопад и изпълваха всичко наоколо с аромат, ненакърнен от друга миризма. А в ранна утрин, окъпани от бистрата роса, те бяха толкова изящни, нежни и чисти, че не можех да не ги оприлича на неувяхващите райски създания.

Той седеше в градината и като никога бе позволил мислите му спокойно да се разхождат в главата му: „Вече не мисля за Боби като за едно от децата ми. Или дори като за мое дете. Опитвам се изобщо да не мисля за него; това е все по-лесно, дори у дома, когато той е наблизо, заедно с всички нас, и вдига шум с някоя евтина бебешка играчка или издава нечленоразделни звуци, като се мъчи да говори. Дори името му не ми харесва вече. И другите децата не му обръщат внимание. Никой не му обръща внимание, дори болногледачките, които наемаме. Е, на тях им се плаща, за да му обръщат внимание и да се преструват, че го обичат. Почти винаги те са неомъжени, към четиридесетте или надхвърлили четиридесетте, вземат много скъпо и обикновено в началото се преструват, че го обичат и първите няколко седмици разиграват сцени на любов и на ревнива загриженост към него, но после започват да го пренебрегват.
Когато ставаше нещо неприятно ги карахме да си тръгнат, но винаги трябваше да намираме други на тяхно място. Иначе ще ни се наложи прекалено рано да изпратим Боби в дом за умствено недоразвити и никога вече да не го видим.
Ще го изтрием от паметта си, ще го зачеркнем, ще го отпишем, макар че ще го посетим три-четири пъти първата година, един-два пъти — втората, а след това може би ще спрем и никога вече няма да го видим. Ще го държим далече от погледа си, ще мислим за него все по-малко и по-малко. Може би той ще ни посещава в сънищата.
А по-късно ще казваме: „Какво стана с него? Нали си спомняш …за онова дете, което имахме? Струва ми се, че се казваше Боби. Онова, дето не беше наред. Имаме ли някаква връзка с него?“
Жена ми и аз за сега не сме способни да го изпратим далече от нас. Той все още е твърде малък. Но няма надежда. Той е голямо тегло. Нуждае се от непрекъснато внимание, а никой не иска да му го отделя — нито баща му, нито майка му, сестра му или брат му. Никой от нас вече не желае дори да си играе с него. Макар че се редуваме да се преструваме….“