Тази година в групата за рисуване на 5-6 годишните бяха само 10 деца. Половината от тях бяха момчета. Това беше доста „весела“ група.

Имаше между тях едно момче на име Янко, което всяко второ занятие превръщаше в кошмар. Постоянно изпадаше в истерия, дърпаше за косите момичетата, разваляше работата си и унищожаваше тази на другите деца.

След всяко занятие го взимаше баба му. Елена Данаилова вечно се оплакваше от Янко на баба му.

– Днес заля рисунката на Катя, стъпи на листа на Явор, блъсна Станислав, …..

Янко навеждаше глава смирено надолу и тихо казваше:

– Ще се държа добре, обещавам! Само не ме отписвайте от групата.

Но това обещание действаше само до втората минута, а после … същото.

Янко рисуваше с удоволствие. Дори Данаилова признаваше, че се справя много по-добре от другите в това.

Но идваше момент, когато Янко решаваше:

– Тази линия е твърде крива. А червения цвят не е достатъчно червен…. Това на нищо не прилича. Изобщо не ми харесва ….. изобщо нищо не се получава.

Янко изхвърляше листа в кошчето и се опита да нарисува нова картина, но отново не успяваше.

След това със ярост се нахвърляше на рисунките на своите съседи. Започваше да разпръсква чуждите четки, замеряше момичетата с боички, …..

Колегите на Данаилова ѝ казваха:

– Защо го търпиш?

– Ако бях на твое място отдавна щях да го изгоня от групата.

– Той пречи на останалите деца.

Най-накрая Данаилова не издържа и позвъни на майката на Янко:

– Моля ви, елате приберете сина си, пречи на останалите деца да работят.

– Добре, идвам, – изненадващо за учителката се съгласи майката, – но при вас имаме още две заплатени занятия. Тях синът ми ще ги загуби.

Данаилова бе толкова ядосана, че бе готова да даде пари от собственото си портмоне, само и само да не вижда това момче на уроците си.

Все пак стигнаха до някакво компромисно решение:

– Добре, – каза Данаилова, – ще ви позвъня след една седмица и ще решим какво да правим.

След една седмица, учителката се бе вече успокоила. Тя започна по-трезво да разсъждава за ситуацията:

„От една страна той пречи на мен и другите деца, но той рисува много добре, над средното ниво за тази възраст, нищо че половината от времето го губи за други неща“.

Така учителката стигна до правилното решение и предложи на майката на Янко:

– Нека остане, но с едно условие, на занятието да присъства възрастен човек, който да го успокоява.

На следващото занятие дойде баба му. И това веднага даде резултат. Момчето се успокои, започна да рисува без да капризничи. Като награда, на бабата бе разрешено да чака Янко в коридора.

Веднъж дойде „да го наблюдава “ по-голямата му сестра Олга. Тя бе на около 18-20 години. Доста симпатична. Но лицето ѝ беше такова …. сякаш ѝ дължиш милион. Тогава учителката напълно разбра как се чувства Янко.

След първите три линии момчето разкъса листа си. Явно му бе тежко да рисува под такъв надзор. Когато Янко изпадна в истерия, момичето изобщо не успокои брат си, а стана и излезе от стаята.

След това Олга позвъни на майка си и ѝ каза:

– Янко е голям проклетник. Пак започна да крещи, да къса листовете си и да пречи на другите.

Родители обръщайте внимание на децата си. В крайна сметка, това което детето вижда, чувства и получава до петата си година, остава ярък отпечатък върху целия му живот.

Поля както обикновено бе заета с домакинска работа в задния двор на своя дом.

Първоначално тя не обърна внимание на страните звуци, които се чуваха от по-далече, но виковете ставаха все по-силни…

Поля реши да приближи по-близо до източника на неестествените звуци. Това бе едно дърво. Когато стигна до него, тя забеляза нещо странно.

Поля започна да разкопава почвата около дървото. И изведнъж забеляза детско краче. Тя извика бързо полиция. В земята бе заровено бебе, но то още бе живо. Върху тялото му се виждаха десетки наранявания с нож.

Трябва да си изрод, а не човек, за да направиш такова нещо на малко дете….

Детето бе приютено от едно любящо семейство, което го осинови. Сега то е на сигурно място и за него се грижат много добре.

Понякога човешката жестокост не може да се сравни с агресията на животните. Може ли психически уравновесен човек съзнателно да извърши такова престъпление?

Оказва се, че има хора способни на това и те живеят между нас.

Беше обичаен ден. Ребека работеше на касата на един магазин.

Към касата пристъпи майка с малкото си дете, което носеше на ръце.

Ребека започна да закача малкото:

– Сладурче, на пазар с мама ли? Какво си купихте?

Изведнъж Ребека забеляза, че майката изобщо не реагира. Тя се усъмни, че нещо не е наред и инстинктивно хвана детето и го изтегли към себе си.

И добре, че направи така. Майката бавно започна да пада, Ребека успя за малко да я задържи за ръката, но след няколко секунди жената се озова на пода. Но детето беше вече в ръцете на Ребека.

На майката бе оказана медицинска помощ и сега тя е у дома си.

– Надявам се, че майката се чувства по-добре, – каза, след това в разговор с други хора, Ребека.

Радвам се, че има такива хора като Ребека, които се оказват на нужното място в точното време.

Възрастните хора преживяват много трудно и това не е само заради малките им пенсии. Често са подложени на тормоз от свои и напълно непознати.

Бай Наско имаше две дъщери, но те се бяха задомили надалече в големите градове на страната. Често го навестяваха. Но колкото и да го викаха, да поживее при тях, той все казваше:

– Тук съм се родил и тук ще умра. Ако искам да вида големия град, ще се кача на автобуса, ще ида в града, ще напазарувам, ще видя други хора и ще се прибера в къщи.

Той не стоеше на едно място, все шеташе, поправяше нещо, натъкмяваше, приспособяваше.

Разговаряше с комшиите и с хората, които срещаше в селото. Обменяше информация с тях и сам я разнасяше в селото неволно.

– Знаеш ли какво се е случило с Кирил часовникаря тази нощ? – попита го Крум.

– Какво е станало? – попита бай Наско. – Пред тях видях линейка.

– Някакви младоци го нападнали нощес, – тъжно поклати глава Крум.

– Пак ли циганите, – разтревожено попита бай Наско.

– Какви ти цигани, един от тях е бил синът на бившия кмет.

– И какво са искали от Кирил? – попита Бай Наско.

– Пари, – махна с ръка Крум. – пребили него и жена му. Цялото ми лице е било в кръв.

– От къде са били сигурни, че има пари? – попита бай Наско.

– Ами давал на заеми, помагал на този,  на онзи и го надушили, – обади се Начко.

– Колко са му взели? – попита Дако, който прибираше овцете си.

– Шест хиляди и някакви златни и сребърни накити, – каза Крум.

– Хванали ли са ги? – попита бай Наско.

– Хванали са ги, защото един от тях е бил много умен и се е обадил по телефона си и по това са ги хванали. Но няма да ги държат много, – каза Крум.

– Нали са покровителствани от някой, други са чеда на шефове, бързо ще ги отърват, нали бащите им ще платят, – каза Начко.

– А кой ще плати и върне здравето на Кирил? – попита Дако.

– Дори и да го повъзтановят, след такъв бой, ще бъде половин човек, – въздъхна бай Наско.

– Няма радост  в старините ни…., – тъжно заключи Начко.

Навярно много от вас са забелязали, че преди влака да тръгне, машинистът „дава малко назад“.

Защо го прави?

Не сте ли се замисляли до сега? Тогава помислете малко? Защо наистина го прави?

Съобразете, какво е състоянието на вагоните преди тръгването на влака.

Трудна ли се оказа тази загадка. Мисля, че човек не е нужно да бъде машинист, за да съобрази.

Ако не сте успели да се досетите, не се отчайвайте, ще имате още възможности, за да покажете вашата находчивост и съобразителност.

А сега ето и …

Отговор: Това е необходимо, защото връзките между вагоните са много обтегнати. Ако в такова състояние локомотива потегли, той трябва да придвижи едновременно от мястото целия товар.

Ако се отслабят малко връзките между вагоните, те ще се ускорят едни други, без да предизвикат излишно натоварване на двигателите.