Един човек изгубил сина си. Дошъл негов познат и един равин да го посетят. Равинът видял как страда бащата и се разсмял. Опечаленият мъж го попитал:
– Защо се смееш?
Той отговорил:
– Ние се уповаваме на Небесния господар, че отново ще видиш сина си в идния свят.
А другият му отговорил:
– Нима този човек не страда достатъчно, че и ти идваш да му умножаваш мъката? Могат ли да се слепят парчетата от разтрошена делва?
Равинът казал:
– Пръстеният съд е наченат във вода и в огън е завършен, стъкления съд е започнат в огън и в огън е завършен. Ако първият се счупи може ли да бъде поправен? Ами вторият ако се счупи и той ли не може да бъде поправен?
Другият казал:
– Стъклото може да се поправи, защото се издухва.
Тогава равинът казал:
– Ушите ти нека чуят какво казват устата ти. Ако нещо направено от ръката на човек, може да бъде възстановено, колко повече е така за направеното от Всевишния.

Книгата се ражда не от туй, дето прелита край тебе, а от онуй, дето го носиш у себе си.
Това дето си го събирал, трупал и обмислял с години То се е превърнало в твоя тревога и твоя мъка. И не е ли странно, че най-малко от всичко му обръщаш внимание?
То си е в тебе, няма опасност да се загуби и винаги може да бъде използувано при липса на нещо друго.

Ще поживее човек и ще умре. И право казват: „Само трева ще поникне.“
„Но какво от туй, че ще поникне трева? — мислеше си той. — Все пак трябва да се живее, трябва да бъда щастлив.  А как трябва да живея, за да бъда щастлив, и защо не бях щастлив по-рано?“
И започна да си припомня своя минал живот и се погнуси от себе си. Той сам се видя като придирчив егоист, който нямаше нужда от нищо. И продължаваше да гледа зеленината около себе си, залязващото слънце, ясното небе и се чувствуваше все тъй щастлив, както и преди малко.
„Защо съм щастлив и за какво живеех по-рано? — помисли той. — Колко бях придирчив, какво ли не измислях, но не постигнах нищо освен срам и мъка! А ето че нищо не ми трябва, за да бъда щастлив!“
И изведнъж пред него като че се откри нов свят.
„Щастието,  —  каза си той, — щастието се състои в това да живееш за другите. Това е ясно. В човека е вложена нуждата от щастие. Като я задоволяваш егоистично, тоест като постигаш за себе си богатства, слава, удобства за живот, любов, може да се случи така, че обстоятелствата да направят невъзможно задоволяването на тия желания. Кои желания могат всякога да бъдат задоволени, независимо от външните условия? Любовта, самоотрицанието!“
Той толкова се зарадва и развълнува, като откри тази нова истина, че скочи и започна нетърпеливо да търси за кого по-скоро да се пожертвува, на кого да направи добро, кого да обича.
„Нали аз нямам нужда от нищо — мислеше той, — защо да не живея за другите? И заслужава ли да живееш за себе си,  когато всеки миг можеш да умреш, и то да умреш, без да си направил нещо добро“.
Стана му страшно като никога. Той започна да се моли на Бога и се страхуваше само от едно,  че ще умре, без да е направил нещо добро, хубаво, а пък толкова му се искаше да живее, да живее, за да извърши някакъв подвиг на саможертва.
Накрая стигнах до една проста истина. За да бъде човек щастлив, необходимо е само едно — да обича, и то да обича самоотвержено, да обича всички и всичко.

Животът е тъй безсмислено-жесток, че ако човек остане напълно потопен в него, би го изживял с голяма мъка. За туй всеки безсъзнателно се стреми към нещо друго. Един се насочва към религия, друг към богатство, трети към хазарта, политика, изкуства…. бързо и неусетно се забърква във всичко това, но се чувства много по-добре.
За мнозина държава произлиза от глагола държа и си казват:
— Дръжте държавата за всичко! Тя е длъжна да ни поддържа!
А Отечество сигурно идва от глагола тече и човек си мисли: „Колко хубаво би било ако течаха, държавни и обществени средства, към моя собствен джоб!“
Демокрацията има за психологическа основа едно от най-неизменните човешки качества завистта, тъй както любовта към клюкарството е основа на всичко.
Животът е наистина едно изпитание. Най-просто казано в него ни се предлагат различни съблазни, за да бъдем изпитани. Повечето хора, то се знае, веднага се улавят на въдицата. Животът ги потупва по рамото и им казва със задоволство: „Браво!“ — и вече се грижи за тяхното благополучие докрай. На ония малцината, които се стремят да останат праведни, съдбата тутакси им обръща гръб с думите:
— Господа, вам ще се отплатя на онзи свят!
Дай на българина власт и той започва да се разпорежда като на вражеска територия.
В този живот се чувстваме като случайни играчи, уловен без шанс. Той трябва да бъде съвсем друг, а се оказа нищожен. Заплетен в него, усещаш, че няма изход. И затова непрестанно гледаш към вратата, кога най-сетне ще се свърши всичко това, за да си отидеш там, където би било много по-добре.
Животът никак не е лош, когато можеш да го живееш. Нито смъртта е страшна, когато можеш да умреш. Страшно е, когато не можеш вече да живееш, нито да умреш.
Хората са като думите в чужди език, някои отведнъж прилягат, точни и ясни, и веднага се запаметяват, други напротив, остават само смътни следи в паметта ти.
В живота си ти летиш с главоломна бързина в някакъв влак. Отгде иде той — и къде отива? Ти не знаеш. Никой не знае. Влакът иде от вечността — и лети към друга вечност.
Ти поглеждаш само за миг през прозореца. Пред тебе профучават неясните очертания, свят ти се завива и ти не разбираш нищо от тоя откраднат миг. Но този единствен миг е земният ти живот. Той е едно мигновено контрабандно промъкване от едно небитие — до друго.
Последната дума е на Негово Величество Живота. Ти желаеш да правиш вази, но той може би ще поиска от тебе гърнета.
Тайната на добрия живот е много проста, тя е в съвестта. Необходимо ли е да я имаш?
Човек не е друго освен едно създание с „весела“ съвест. Оня, който е наказан от провидението с тежка, мрачна съвест, той не е за живота.
Едно разбрах с положителност през моя живот, че навсякъде може и без мене.
Докато си млад и гледаш живота в лицето, той ти се вижда може би елементарен, но привлекателен. Чак по-късно, когато започнеш да го гледаш като отминава, виждаш гърба му с безобразната гърбица и си мислиш: „Боже, какъв урод бил всъщност!
Животът е като коня, почувства ли, че ездачът е несигурен, може да го хвърли.
Или като кучето: забележи ли, че му се боиш, налита да те хапе.
Животът е река, в която се хвърляме, за да я преплуваме, но някои от нас се давят. Умният е предпазлив, върви по брега и търси брод. Накрая излиза щастлив на другия бряг.
Животът е препълнен с такива обидни несъвършенства, че по-чувствителни и честолюбиви натури се стесняват да бъдат сериозни и трезви.
Дълго време мислех, че  е вреден алкохолът, по-късно хвърлих вината на тютюна, а после на месото. Най-после разбрах, че ми вреди просто неумението да живея.

Колко хубаво нещо е пролетта! Когато дойде тя тропа на прозорците, пее и вълнува душата.
Щастлив е онзи, който може да се отдаде на нейното опиянение, без да се отрови нито за миг от страшната мисъл, че всяка нова пролет го приближава все повече към неговия край. За някои той е радост, а за други мъка и страх.
Пролетта е едно от ония напомняния, които природата ни е устроила на тоя свят. Нейните рожби се събуждат всяка пролет за нов живот.
А всяка пролет живота си отива от нас…