Разказват, че на параолимпийските игри в Сиатъл девет участници заявили участието си за пробягване на 100-те метра. Всички те били с физически или умствени недостатъци.
След стартовия сигнал всички тръгнали, не с еднаква скорост, но с желание да покажат най-добрите си възможности, да пробягат разстоянието и да спечелят…..
Всички с изключение на едно момче, което се препънало, паднало на пистата и се разплакало.
Останалите осем участника чули плача, забавили бягането си, погледнали назад и без да се уговарят се насочили към падналия.
Едно момиче със синдром на Даун помогнала на момчето да стане, целунала го и му казала:
– Всичко скоро ще се оправи.
Деветимата, хванати за ръце, пресекли финалната линия.
Целият стадион станал на крака и аплодирал победителите.

По време на Втората световна война попитали едно дванадесет годишно момче:
– Колко често се молиш?
– Всеки ден, – казало момчето.
– Навярно постъпваш така, защото баща ти е на фронта?
– Не, той се върна в къщи. За това всеки ден благодаря на Бога, че се е върнал в къщи.
Приличаме ли на това малко момче? Не постъпваме ли като, деветте прокажени, които Исус изцели, но никой от тях не се върна да му благодари?
Ние трябва да благодарим на нашият Създател, но най- много за това, че Той изпрати Своя Единороден Син в света, като го предадена смърт, за изкуплението и спасението на човешкия род.
Призова ни от тъмнината в чудната Си светлина. Запали светилника на вярата в нас с елея на Своята милост, даде ни благодатта Си и прости греховете ни. Чрез Него имаме надежда за вечен живот в Христос. Предупреждава ни за грях, в който ние изпадаме поради слабост…….
Трябва да благодарим на Бога често, дори по-често, отколкото дишаме.

Това Това се е случило в една църква в Далас.
– Аз служех в Далас в доста голяма църква, – разказва Рой Хикс. –  Тази вечер не положих на никого ръце, просто се молех за изцеление. По време на молитвата забелязах как осемгодишно момче внезапно скочи от мястото си и избяга през вратата. То отсъства от залата 15 минути. Когато се върна, аз го извиках отпред и го попитах:
– Какво стана?
Момчето разказа следното:
– Аз съм се родил с астма. Тя беше толкова сериозна, че не можех да бягам и да играя. Правейки няколко крачки аз се задъхвах и падах. Тогава си мислех, че ще умра, защото не можех да възстановя дишането си.
След това лицето на момчето се озари с усмивка и то продължи:
– А вие видяхте ли ги тази вечер?
Рой Хикс не разбра:
– Какво имаш в предвид?
Момчето отново попита:
– Вие видяхте ли ангелите? Там на върха, те бяха много. Един от тях се спусна към мен, положи ръка на гърдите ми и те започнаха да горят. След това започнах дълбоко да дишам и разбрах, че нямам повече астма. Когато ангела си отиде, аз изтичах до паркинга за автомобили и бягах там в продължение на 15 минути. Можех прекрасно да дишам. Ето чуйте!
И момчето започна мощно да диша. Неговите дробове наистина били изцелени от ангела.
Хикс попита присъстващите:
– Тук има ли някой от родителите на това дете?
Обади се майката, плачеща от радост:
– Синът ми казва истината, – каза жената. – Той наистина е изцелен.
Ние не можем често да виждаме ангели, за това и не знаем какво те правят на богослуженията.
Но Господ ни уверява, че ангелите пазят всички, които вярват в Него.

Едно момче попитало баща си:
– Какво е „алтернатива“?
Бащата помислил известно време и започнал да обяснява на сина си:
– Представи си, че си пораснал и искаш да се заемеш сериозна с някаква работа. Купуваш кокошки. Те ти носят яйца. В определен срок ти се излюпват пиленца и ти придобиваш много кокошки. Ставаш богат собственик на птицеферма. Имаш автомобили, коне…..
– Татко, но аз искам да зная какво е „алтернатива“.
– Нали това се опитвам да ти обясня, сине, – продължил бащата. – Ти си богат, но изведнъж наводнение залива фермата ти. Ти губиш всичко, твоите пилета ще потънат, защото са глупави птици и не могат да плуват.
– И какво е алтернатива, татко?
– Алтернативата, сине мой в случая са патките.

Есента с мощна крачка нахлу в ежедневието ни. Вятърът по цял ден гони и събира намръщени сиви облаци, готови всеки миг да се сбият. А стане ли това хвърчат искри, раздиращи небето и се изливат потоци сълзи от не успелите да се наложат в боя.
Листата постепенно се отказват от пъстрата си премяна и навличат нови жълти, червени и кафяви роби, навяващи тиха тъга по отминалото буйно лято.
Учителят по рисуване крачеше по мокрия паваж и поглъщаше всеки нюанс на промяната наоколо. Така в него се зароди желание да прикани днес учениците да нарисуват есента, такава каквато я виждат. Той ускори крачка и радостно влезе в клас.
Думите му бяха изпълнени с нежността и омаята, изпълнили сърцето му от докосването на есента. Учениците наведоха глави, съсредоточиха се в белите листове пред тях, а след минута десетки ръце отразяваха с четки и бои новото чудо сътворено в природата, наречено есен.
Едно момче тихо седеше на последния чин. То дълго време не посягаше към боите и четката, а съзерцаваше главите на съучениците си. Изведнъж нервно взе четката и с плавни движения, започна навярно да изписва нещо красиво с цветовете пред него.
В края на урока, то подаде рисунката на учителя, а там „подутинки“, приличащи на тракийски гробници, се мъдреха на фона на залязващото слънце с имената на всичките му съученици.