Той седеше в градината и като никога бе позволил мислите му спокойно да се разхождат в главата му: „Вече не мисля за Боби като за едно от децата ми. Или дори като за мое дете. Опитвам се изобщо да не мисля за него; това е все по-лесно, дори у дома, когато той е наблизо, заедно с всички нас, и вдига шум с някоя евтина бебешка играчка или издава нечленоразделни звуци, като се мъчи да говори. Дори името му не ми харесва вече. И другите децата не му обръщат внимание. Никой не му обръща внимание, дори болногледачките, които наемаме. Е, на тях им се плаща, за да му обръщат внимание и да се преструват, че го обичат. Почти винаги те са неомъжени, към четиридесетте или надхвърлили четиридесетте, вземат много скъпо и обикновено в началото се преструват, че го обичат и първите няколко седмици разиграват сцени на любов и на ревнива загриженост към него, но после започват да го пренебрегват.
Когато ставаше нещо неприятно ги карахме да си тръгнат, но винаги трябваше да намираме други на тяхно място. Иначе ще ни се наложи прекалено рано да изпратим Боби в дом за умствено недоразвити и никога вече да не го видим.
Ще го изтрием от паметта си, ще го зачеркнем, ще го отпишем, макар че ще го посетим три-четири пъти първата година, един-два пъти — втората, а след това може би ще спрем и никога вече няма да го видим. Ще го държим далече от погледа си, ще мислим за него все по-малко и по-малко. Може би той ще ни посещава в сънищата.
А по-късно ще казваме: „Какво стана с него? Нали си спомняш …за онова дете, което имахме? Струва ми се, че се казваше Боби. Онова, дето не беше наред. Имаме ли някаква връзка с него?“
Жена ми и аз за сега не сме способни да го изпратим далече от нас. Той все още е твърде малък. Но няма надежда. Той е голямо тегло. Нуждае се от непрекъснато внимание, а никой не иска да му го отделя — нито баща му, нито майка му, сестра му или брат му. Никой от нас вече не желае дори да си играе с него. Макар че се редуваме да се преструваме….“

Вечерта бе нахлула неочаквано и го завари с чаша алкохол в едно задимено заведение. Тялото му отдавна не се подчиняваше, но мисълта бе ясна и още не му даваше покой. Мислите му летяха в неспирен поток и му навяваха тъга: „Жена ми е нещастна. Тя е една от онези жени, които са много отегчени и самотни, а аз не зная по какъв начин бих могъл да й помогна. Освен да й дам развод и да я направя още по-нещастна…..
Неотдавна бях с една омъжена жена, която ми каза, че понякога се чувствува толкова самотна, че се превръща в бучка лед и буквално се страхува, че накрая ще измръзне цялата……
Жена ми е добър човек, наистина или беше добър човек. Но понякога ми е жал за нея. Сега тя пие през деня и флиртува или се опитва да флиртува на събиранията, на които ходим вечер, въпреки че в същност не знае как да го прави….Никак не я бива да флиртува, бедната…. Тя не е весела освен при някои специални случаи и то ако е пийнала поне малко вино или уиски…..
Мисли, че е остаряла, натежала и че е по-малко привлекателна отпреди. Е, разбира се, че е права. Мисли, че това има значение за мене и тук греши. Ако знаеше, че ми е безразлично, сигурно щеше да бъде още по-нещастна….
Жена ми не изглежда лошо: висока е, облича се добре и има хубава фигура. Често се гордея, когато е с мене, а тя мисли, че аз никога не я искам до себе си. Смята, че вече не я обичам, и може би е права и в това……
..и по поглед й, в който има плаха неувереност, познавам, че и тя се мъчи да си представи дали, когато сме заедно ще бъдем приятелски настроени, или не. Кисел ли съм или весел? Тя очаква да й дам знак, дали съм кисел, че е казала или направила нещо лошо, или пък съм весел, че това не е станало?….
Не зная защо толкова много се страхува от мене, след като и аз толкова много се страхувам от нея. Тя е някак вцепенена и съсредоточена, вече се разкайва за какво, един господ знае. Изпъната е като струна и се надява, че не съм й сърдит за нещо, което е казала или не е казала… или е направила, за което не може да си спомни.
Вярвам, че ми казва истината, понеже мисля, че жена ми още не се е научила да ме лъже. Когато наистина има нещо, което се надява да скрие, тя си мълчи и се надява, че няма да я разпитвам, но ако я попитам, винаги ми казва. Тя не обича да лъже…. Помагам й, като не й се бъркам, ако доловя, че крие някаква тайна, която иска да запази. Опитвам се да се държа настрана от всичко, което тя се опитва да крие. Подозирам, че прави същото по отношение и на мене. Смятам, че тя знае за мене много повече, отколкото показва външно. Поради това нашите разговори обикновено са никакви и често са сдържани…..
Жал ми е като я виждам така. Преди не беше такава. Може вече да не я обичам, но я познавам от дълго време и чувствата ми съвсем не са такива, че да извикам: „Олеле!“ …
Мъчно ми е да си припомням каква беше жена ми тогава,…. да знам, че тя искаше да остане такъв човек, какъвто беше… Виждам какво й се случва сега…. Изпитвам болка, когато съм свидетел на пропадането на кое да е човешко същество, било ми някога близко или съвсем непознато……“
Нощта не можеше да прогони тъгата му…. Алкохолът постепенно обземаше съзнанието му и той вече не разбираше къде е…..

Американския учен Клив Бакстер е направил интересни опити. В тях той е установил, че растенията улавят мислите на хората.
Те „се ужасяват“, ако човек се готви да им причини зло. Например, да ги откъсне.
Руския учен Сочеванов е установил, че между двуседмичен разсад на репички преминава обмен на стресова информация, ако се запали един от стръковете.
Сигналите се предавали с помощта на специални частици.  Всяко тяло, предмет или растение изпуска такива частици. Благодарение на тяхното излъчване много животни намират своя дом, дори ако са били откарани на десетки километри от него или „предчувстват“ наближаващото земетресение.
С помощта на тези частици змиите хипнотизират плячката си, хипнотизатора приспива човека.
Всички явления свързани с обмена на информацията между животните и растенията имат не мистичен, а напълно материален характер,

Ние често „четем мислите“ на отсрещния и правим прибързани заключения, като вярваме, че разбираме всичко, а това може изобщо да не отговаря на истината. Ето и някои примери за това:
Вие не получавате покана за дадено мероприятие и си мислите, че на са ви поканили, защото не сте им приятен.
Забелязвате тъмнокафяво петно на ръката си и си мислите, че това е началото на някакво раково заболяване.
Запознали сте се с някого и го оценявате според това как е облечен.
Примерите от този род са много.
И всичко се дължи на това, че в някои моменти нямате достатъчно информация, за да направите извод и то със стопроцентова сигурност, но това едва ли ще ви откаже да го направите.
В такива случаи по добре се попитайте: „Достатъчно ли доказателства имам, за да подкрепя това?“
По добре преразгледайте случая и се въздържайте от необмислени заключения и реакции.
Е, понякога може и да сте прави, но внимавайте, в повечето случаи човек греши!

Наближаваха празници и хората все по-често посещаваха малкото магазинче. Конкуренцията бе голяма, но на пазара падаше по малко и на дребните търговци. Сутринта имаше голям наплив, но след обяд тълпата намаля. Магазинерката си отдъхна. Реши малко да почине преди да я залее нова вълна от хора привечер.
Вратата на магазинчето плахо се отвори. Влезе стройна жена, облечена стилно и с вкус.. Погледа и обходи рафтовете и стоките подредени на пода. Сочейки с пръст започна да пита:
– Това колко струва?…… А това?….. А това мъничкото?
Магазинерката имаше чувство, че жената сочи на посоки, без да осъзнава какво й се казва. Странното е, че няколко пъти посочи едни и същи стоки, сякаш беше забравила, какво й е казано за тях. Явно нещо я притесняваше и мислите й блуждаеха някъде другаде.
Изведнъж рязко се обърна и каза:
– Знаете ли какво ми е нужно? – не дочакала отговор, продължи. – Дайте ми една момина сълза искам да си я насадя.
Едва сега магазинерката разбра какво терзае клиентката. Пред магазинчето имаше малка градинка, в която тя бе насадила различни цветя. С много любов и нежност се грижеше за тях. Сега беше цъфнала момината сълза. Нежните бели цветчета, приличащи на отронени детски сълзи, леко се открояваха на фона на зелената маса. Много често „вандали“ опустошаваха градинката, обираха нацъфтелите цветя и безпощадно стъпкваха всичко наоколо.
Погледна клиентката. В нея имаше нещо властно примесено с учтивост, която се губеше в лабиринта от настойчивост, непреклонност и бруталност. Гласът на магазинерката прозвуча тихо и спокойно:
– Ако искате за засаждане, мога да ви дам, едва след като увехнат и изсъхнат цветята….
Странно помисли си магазинерката: „Не попита как и кога се засаждат. А дали знае как да се грижи за тях?“
Клиентката примирено въздъхна и напусна магазинчето.