Това неудобство го имаше още с наемането на павилиона. Тогава беше по-млада, но сега годините си казваха думата. Става дума за най-обикновена тоалетна. Такава имаше само в близката гара.
Заключи вратата и се насочи от другата страна на гарата. Наближаваше, когато се стъписа. Очите й се уголемиха, а страхът придвижи краката назад. Устните й бавно се раздвижиха, а звукът излязъл от тях, едва се чу:
– Господи!…Това не може…
Страхът обърка мислите й, залюля едрото й тяло и тя едва се задържа на краката си.
Не почака да я подсещат и с невероятна бързина се върна в павилиона, забравила на къде е тръгнала.
Съседката от съседнодното магазинче погледна уплашената й физиономия и загрижено я попита:
– Какво ти става? Да не ти е лошо?
Жената стъписано я погледна и още не успяла да се отърси от уплахата си каза:
– Знаеш ли кого видя? Невероятно…
Другата досетила се какво се е случило, усмихвайки се я запита:
– Да ни ти се е привидяла баба Петра? – усмивката й заля цялото лице. – И на мен ми се случи. Вървях към гарата и гледам… ама.. като жива, върви срещу мен и потропва с кривака си. Стреснах се, но след това внимателно се вгледах и разбрах, че е друга жена.
Другата въздъхна и успокоена каза:
– Изобщо не я загледах, уплаших се. Сърцето ми заби като камбана, – усмихна се и весело додаде, – плюх си на петите и бегом обратно тук.
Силен смях, като гръмотевечен тътен, се разнесе от двете жени. Хората минаващи наоколо ги гледаха и им се чудеха. А смехът дълго не секваше.

Това е механически музикален инструмент. Вържи му заплата, пусни му една идея и завърти дръжката.
Ако искаш да опустошиш душата на един младеж, трябва да го направиш журналист. Той гледа като останалите случващото се, но по своему си го обяснява. Трудно можеш да го накараш да повярва нещо. Той мисли преди всичко за опакото на нещата.
Редакторът, който намусено казва:
— Трудно ше се съглася с това! Колко съм ги писал и аз такива сладки приказки!
Сътрудникът по изкуствата казва:
— Колко много съм хвалил и музиканти и артисти, без да знае някой какви са били всъщност мислите ми за тези хора…
Най-накрая и коректорът чете, че в Нова Зеландия имало 390 хиляди автомобили, и си мисли:
— Кой знае колко нули са прибавени или изпуснати по погрешка!
Онзи ден говорих с един журналист. И той ми каза:
— Всичко е добре, но ако решиш да пресметнеш, знаеш ли каква огромна маса хора се занимават с писане у нас! И те всички са жертви на Св. св. Кирил и Методий!
Незавиден е животът на фейлетониста! Какво печално поприще! Цял живот да стоиш настрана от живота, заврян в някой ъгъл на вестника и оттам непрекъснато да мърмориш като свекърва!

Той седеше в градината и като никога бе позволил мислите му спокойно да се разхождат в главата му: „Вече не мисля за Боби като за едно от децата ми. Или дори като за мое дете. Опитвам се изобщо да не мисля за него; това е все по-лесно, дори у дома, когато той е наблизо, заедно с всички нас, и вдига шум с някоя евтина бебешка играчка или издава нечленоразделни звуци, като се мъчи да говори. Дори името му не ми харесва вече. И другите децата не му обръщат внимание. Никой не му обръща внимание, дори болногледачките, които наемаме. Е, на тях им се плаща, за да му обръщат внимание и да се преструват, че го обичат. Почти винаги те са неомъжени, към четиридесетте или надхвърлили четиридесетте, вземат много скъпо и обикновено в началото се преструват, че го обичат и първите няколко седмици разиграват сцени на любов и на ревнива загриженост към него, но после започват да го пренебрегват.
Когато ставаше нещо неприятно ги карахме да си тръгнат, но винаги трябваше да намираме други на тяхно място. Иначе ще ни се наложи прекалено рано да изпратим Боби в дом за умствено недоразвити и никога вече да не го видим.
Ще го изтрием от паметта си, ще го зачеркнем, ще го отпишем, макар че ще го посетим три-четири пъти първата година, един-два пъти — втората, а след това може би ще спрем и никога вече няма да го видим. Ще го държим далече от погледа си, ще мислим за него все по-малко и по-малко. Може би той ще ни посещава в сънищата.
А по-късно ще казваме: „Какво стана с него? Нали си спомняш …за онова дете, което имахме? Струва ми се, че се казваше Боби. Онова, дето не беше наред. Имаме ли някаква връзка с него?“
Жена ми и аз за сега не сме способни да го изпратим далече от нас. Той все още е твърде малък. Но няма надежда. Той е голямо тегло. Нуждае се от непрекъснато внимание, а никой не иска да му го отделя — нито баща му, нито майка му, сестра му или брат му. Никой от нас вече не желае дори да си играе с него. Макар че се редуваме да се преструваме….“

Вечерта бе нахлула неочаквано и го завари с чаша алкохол в едно задимено заведение. Тялото му отдавна не се подчиняваше, но мисълта бе ясна и още не му даваше покой. Мислите му летяха в неспирен поток и му навяваха тъга: „Жена ми е нещастна. Тя е една от онези жени, които са много отегчени и самотни, а аз не зная по какъв начин бих могъл да й помогна. Освен да й дам развод и да я направя още по-нещастна…..
Неотдавна бях с една омъжена жена, която ми каза, че понякога се чувствува толкова самотна, че се превръща в бучка лед и буквално се страхува, че накрая ще измръзне цялата……
Жена ми е добър човек, наистина или беше добър човек. Но понякога ми е жал за нея. Сега тя пие през деня и флиртува или се опитва да флиртува на събиранията, на които ходим вечер, въпреки че в същност не знае как да го прави….Никак не я бива да флиртува, бедната…. Тя не е весела освен при някои специални случаи и то ако е пийнала поне малко вино или уиски…..
Мисли, че е остаряла, натежала и че е по-малко привлекателна отпреди. Е, разбира се, че е права. Мисли, че това има значение за мене и тук греши. Ако знаеше, че ми е безразлично, сигурно щеше да бъде още по-нещастна….
Жена ми не изглежда лошо: висока е, облича се добре и има хубава фигура. Често се гордея, когато е с мене, а тя мисли, че аз никога не я искам до себе си. Смята, че вече не я обичам, и може би е права и в това……
..и по поглед й, в който има плаха неувереност, познавам, че и тя се мъчи да си представи дали, когато сме заедно ще бъдем приятелски настроени, или не. Кисел ли съм или весел? Тя очаква да й дам знак, дали съм кисел, че е казала или направила нещо лошо, или пък съм весел, че това не е станало?….
Не зная защо толкова много се страхува от мене, след като и аз толкова много се страхувам от нея. Тя е някак вцепенена и съсредоточена, вече се разкайва за какво, един господ знае. Изпъната е като струна и се надява, че не съм й сърдит за нещо, което е казала или не е казала… или е направила, за което не може да си спомни.
Вярвам, че ми казва истината, понеже мисля, че жена ми още не се е научила да ме лъже. Когато наистина има нещо, което се надява да скрие, тя си мълчи и се надява, че няма да я разпитвам, но ако я попитам, винаги ми казва. Тя не обича да лъже…. Помагам й, като не й се бъркам, ако доловя, че крие някаква тайна, която иска да запази. Опитвам се да се държа настрана от всичко, което тя се опитва да крие. Подозирам, че прави същото по отношение и на мене. Смятам, че тя знае за мене много повече, отколкото показва външно. Поради това нашите разговори обикновено са никакви и често са сдържани…..
Жал ми е като я виждам така. Преди не беше такава. Може вече да не я обичам, но я познавам от дълго време и чувствата ми съвсем не са такива, че да извикам: „Олеле!“ …
Мъчно ми е да си припомням каква беше жена ми тогава,…. да знам, че тя искаше да остане такъв човек, какъвто беше… Виждам какво й се случва сега…. Изпитвам болка, когато съм свидетел на пропадането на кое да е човешко същество, било ми някога близко или съвсем непознато……“
Нощта не можеше да прогони тъгата му…. Алкохолът постепенно обземаше съзнанието му и той вече не разбираше къде е…..

Американския учен Клив Бакстер е направил интересни опити. В тях той е установил, че растенията улавят мислите на хората.
Те „се ужасяват“, ако човек се готви да им причини зло. Например, да ги откъсне.
Руския учен Сочеванов е установил, че между двуседмичен разсад на репички преминава обмен на стресова информация, ако се запали един от стръковете.
Сигналите се предавали с помощта на специални частици.  Всяко тяло, предмет или растение изпуска такива частици. Благодарение на тяхното излъчване много животни намират своя дом, дори ако са били откарани на десетки километри от него или „предчувстват“ наближаващото земетресение.
С помощта на тези частици змиите хипнотизират плячката си, хипнотизатора приспива човека.
Всички явления свързани с обмена на информацията между животните и растенията имат не мистичен, а напълно материален характер,