Святият Дух надари учениците и последователите на Христос със Своите дарби и чудния Си плод. Затова те имаха хармония помежду си като подарък.

Бог на търпението и мира им даде единодушие.

Нямаше заседание и протоколи, в които да се впише, че е взето решение всички да бъдат в хармония. Това бе естествен плод на Святия Дух.

Същият този Дух, който даде власт на апостолите да вършат чудеса, укрепи вярващите да свидетелствуват за вярата си сред враждебния околен свят, Новорождението им даде друг нов характер.

Първите християни имаха нови сърца, за това бяха едно. Всеки, който ги погледнеше, възкликваше: “ Ето колко е добро и колко е угодно Да живеят братя в единодушие!“

Тази седмица Израел чества Денят на Йерусалим (24 май), в памет на обединението на Ерусалим и установяването на израелски контрол над Стария град.

Тази година този празник е особено важен. Това е 50-та годишнина от обединението на Ерусалим, което се е случило по време на Шестдневната война през юни 1967 г.

От „Урусалима“ до „Ерусалим“.

Когато цар Давид превзел града от ханаанското племе на евусейците 1000 г.пр.н.е., той променил на иврит старото ханаанско име Урусалим, което означавало „основан от Шилимом“ в „Иерусалим“ – градът на мир.

Интересно е, че думата „шалом“, с корень: ש.ל.מ Ш-Л-M е свързана с такива глаголи като לְהַשְׁלִים – „ЛeHaШЛим“, което означава „завършен“ -и לְשַׁלֵּם – „ЛeШaЛeм „, което означава „заплатен“.

Това е ярък пример за това как на иврит може да се изрази красиво послание: Да се платят дълговете и да се положат всички усилия за пълното завършване е пътят към достигане на истинския мир.

През 1758 г. в окръг Гамберланд индианците отвлекли 10 годишната Mary Campbell – дъщеря на френски колонисти.
По-нататъшния живот на момичето протекло в индианското племе ленапе.

През 1764 г. завършила войната в Понтиак, по време на което кореното население било притиснато от белите заселници към бреговете на океана. Настъпилите студове накарали индианците и колонистите да сключат мир.

Mary Campbell била върната на европейците. Така в лагера на белите се появил пламенен борец за правата на индианците.

Когато Анета беше малка се страхуваше да стои в къщи, защото майка ѝ бе алкохоличка. Тя я биеше, дърпаше за косите и крещеше:

– Ти си моето наказание……Заради теб си съсипах живота……Къде е онзи красавец сега да види, какво копие е сътворил…

А след това плачеше, прегръщаше малкото телце на Анета и мълвеше:

– Прости ми, дете, аз съм пропаднала жена……. алкохоличка.

Анета бягаше от прегръдките на майка си и се криеше в градината сред люляковите храсти. Там се чувстваше по-сигурна.

Гъстите им листа се извиваха нагоре, а духнеше ли вятър свеждаха клони към земята. Така се образуваше пространство, където можеше да се скрие.

Там бе тъмно, но през люляковите клончета виждаше слънцето.

– Тук никой не ме вижда, – шепнеше малкото момиченце.

Чувстваше се сигурна скрита в люляковите храсти.

Анета е вече голяма. Майка ѝ отдавна почина и я остави съвсем сама. Сега светът за младото момиче също изглеждаше плашещо място, както порутения ѝ дом едно време.

И как няма да е? Новините са изпълнени със съобщения за земетресения, наводнения, пожари, епидемии, терористични атаки, жестоки убийства, финансова криза.

Но сега тя не се нуждаеше от конкретно място, където да се скрие от ужасите в този свят. Чрез Исус Христос бе благословена с „Божия мир, който никой ум не може да схване“.

Сега Анета имаше сигурно свое прибежище, което никой не можеше да ѝ отнеме. Да, Бог бе нейната закрила и защита.

Леля Веска доброволно бе поела ангажимента да се грижи за градинката пред църквата. И това съвсем не беше случайно.

Тя внимателно наблюдаваше хората, които минаваха от там. Веднага усещаше дали някой е весел или тъжен.

Когато виждаше, че човек е мрачен, унил, загрижен или обезсърчен си казваше:

„Каква ли болка и мъка го гнетят?“

А след това тя навеждаше глава над цветята, за които се грижеше и тихо шепнеше:

– Боже, отнеми товара му и му дай Твоят мир. Погрижи се за него и не го оставяй в бедата му. Дай му изходен път…. Амин“.

Веднъж в църквата влезе един господин. Той бе добре облечен, може да се каже дори много луксозно, сякаш беше слязъл от кориците на някое списание. Уплашено се оглеждаше и не знаеше към кого да се обърне.

До него се приближи Петър и го попита:

– Господине, мога ли с нещо да ви помогна?

– Не знам как да ви обясня, – започна смутено мъжът. – цяла седмица работата ми, бизнеса, всичко се обърка. Бях много отчаян. Бях решил да сложа край на живота си …. и изведнъж минах край вашата църква ….. и сякаш някой помете болката и мъката ми, светъл лъч заигра пред очите ми и аз се обнадеждих.

– Как мислите, кой се е намесил в живота ви? – попита Петър.

– Знаете ли? – започна неуверено мъжът. – Аз съм атеист и не вярвам в Бога. Но това, което преживях …… преобърна живота ми……

– И сега смятате ли, че има Бог? – погледна го изпитателно Петър.

– По-рано си казвах, че има някаква сила, но…..

– Но?

– Влязох в църквата, за да разбера истината, – каза по-уверено мъжът.

– Заповядайте, седнете, – покани го Петър. – След малко пастирът ни ще говори по Библията, може би тогава ще ви се изяснят някои неща.

– Да, благодаря, – каза мъжът, – ще слушам внимателно.

Когато пастирът застана на амвона, поздрави и започна да говори.

– В последно време забелязвам, че молитвеният живот на християните в нашата църква е станал рутинен. Молим се за едни и същи приятели, роднини и лични нужди. Тези дни забелязах леля Веска навела глава над цветята и се моли. Помислих си: „Колко грижовна е тази жена, дори за цветята се моли“.

Приближих я и ѝ казах:

„Бог се грижи за тях, не се тревожи!“

„Аз не за цветята, – каза тя смутено.“

„А за кого?“

„Вижте колко хора минават от тук. Някои са весели, но повечето са унили, тъжни и нещастни ….. И аз се моля Бог да ги освободи от товара им и да им даде изходен път“.

Постъпката на тази жена ме вдъхнови. И реших да се моля за някой човек, дори да него познавам. За него може да съм прочел във вестника или просто да съм го срещнал на улицата. Така повече хора ще почувстват Божието присъствие в живота си…..

След като свърши службата мъжът, който бе говорил с Петър преди това, дойде до него, потупа го рамото и каза:

– Разбрах! Благодаря, че ме поканихте. Пак ще дойда.