Следобедът бе мрачен и подтискащ. Малко хора се движеха по улицата. Облаците бяха притиснали слънцето в прегръдките си и то не смееше да се покаже.
Емил се спря пред витрината на магазина за музикални албуми и дискове. Той с интерес разглеждаше изложеното. Обичаше да идва тук, но само зяпаше.
От време на време си позволяваше да купи някой диск, дори когато цената му не бе според джоба му. Това бе време на истинско въодушевление и ентусиазъм.
Вратата на магазина се отвори. Дванадесет годишно момче излезе с парче шоколад в ръка и когато мина край Емил хвърли опаковката а земята.
– Извинявайте! Изпуснахте нещо, – обърна се Емил към момчето.
Момчето озлобено го изгледа.
– Боклук е. Сляп ли си?
– Виждам, но кой трябва да го събира след теб?
Момчето застина, а после несигурно се усмихна на Емил. Той не можеше да прецени, какво точно си мисли Емил, за това чувствайки опасност тихо каза:
– Ти майтапиш ли се?!
Емил го гледаше сърдито с недоволен израз на лицето. Явно не се шегуваше. Момчето се наведе и сконфузено прибра опаковката.
Чак, когато малчугана отмина, Емил се усмихна. Той остана доволен от това, което направи.
Никога не бе усещал, че е предопределен за нещо голямо, но сега всичко бе придобило смисъл. От този миг, връщане назад нямаше.
Щеше да се бори за промяната относно примиряването и приспособяването към състоянието на нещата. В него се зароди желание да се противопостави срещу всяка пошлост и простащина.
Светът беше блато и всички са отговорни за почистването му.
