Близо до пътя стояло едно изсъхнало дърво.
Веднъж оттам минал през нощта крадец. Виждайки отдалеч силуета на дървото, той си помислил, че това е полицай стоящ близо до пътя. Изплашил се и избягал.
Една вечер  минал влюбен младеж. Той още от далеч забелязал тъмния силует, който му се сторил изящен. Помислил си, че това е любимата му, която отдавна го чакала. Сърцето му радостно забило. Той се усмихнал и ускорил крачка.
Веднъж оттам минала майка с малкото си дете. Детето наплашено със страшни истории, видяло в изсъхналото дърво привидение и силно се разплакало.
Но дървото винаги си оставало дърво.
Светът около нас е отражение на самите нас.

Не искаше да плаче. Знаеше, че така тревожеше близките си. Но те напираха като прелял ручей, търсещ и най малкото място, за да се разлее.
Вчера го погребаха. Не предполагаше, че болката ще бъде толкова голяма. Когато почина майка й беше по-спокойна. Спомените я връщаха назад и….я обвиняваха.
Баща й преди три месеца не беше добре. Беше го взела в града. Но той се нуждаеше от много внимание, а тя бе постоянно заета със своя малък бизнес. От лекарствата ли, от старостта ли, но той постоянно капризничеше за нещо. Тогава тя роптаеше: „Не беше такъв! Какво му става? Не може ли да разбере, че сега всеки от нас е зает и не може да му обърне много внимание?“
Тогава бе се пооправил и бяха стигнали до компромисно решение. Той ще се прибере на село и ще плащат на една комшийка от време на време да го наглежда. Миналия месец изпрати 100 лева на мъжа й да си купи нещо за рождения ден. Когато разговаряха по телефона зет му го попита:
– Добре ли си?
– Не съм много добре!- тъжно прозвуча гласа му по телефона.
– Да дойдем да те вземем?- каза зет му.
– Не, надейте. Получи ли парите? Какво си купи? Добре ли прекара рождения си ден?
Скоро жената, която го наглеждаше им се обади, че е много зле. Когато отидоха, дъщеря му едва сдържаше сълзите си. Стареца едва говореше и не ги познаваше. Беше отслабнал още повече. А къщичката тънеше в мръсотия.
Закараха го направо в болницата. Лекарят констатира силно разтройство и обезводняване на организма. Включиха го на системи и остана в интензивното. Лекарят не даваше големи надежди… А тя плачеше и само мълвеше:“Само да се оправи, ще го взема при нас и няма повече да го оставя….“.
Оня ден, когато разговаряха последно, той й бе прошепнал:
– Да не забравите да вземете последната ми пенсия, тя е за вас.
Очите й се напълниха със сълзи и тя извика:
– Какво говориш?….Не говори така!
От син си поиска една черешка, а той му каза:
– Сега време ли е за това?
Старецът упорито настояваше:
– Кажи на сестра си, тя ще ми намери…
Сега нищо не му трябва… А болката ставаше още по-силна.

Замисляли ли сме се, поне веднъж, колко много означава за нас майката? Ето ви предполагаеми мисли в различни възрасти:
На 3 години: Моята майка е най-добрата.
На 7 години: Мамо, аз те обожавам.
На 10 години: Мамо, много те обичам.
На 15 години: Не ми крещи!
На 18 години: Искам да се махна от този дом.
На 35 години: Искам да се върна при мама.
На 50 години: Мамо, не искам да те загубя.
На 70 години: Всичко бих дала, за да те видя отново, мамо.
Вероятно за някой от вас нещата са поразместени, но любовта ви към нея, все още живее във вас.
Ако все още е до вас, не преставайте да ѝ показвате колко много я обичате, защото ще дойде ден, когато няма да можете да правите това.

Американската художничка сама се е учила да рисува. Тя е родена на 1 януари 1939 г. В Роестър. Известна е като „художничката, която рисува с пръсти“. Сега тя живее в скромния дом на баща си, построен от отпадъчна дървесина през 1949 г.
Таланта на Дайана се проявил още в раната й възраст. Независимо, че семейството й било бедно, майка й донасяла в къщи картон от работата си, на който детето рисувало.
На 16 години Дайана рисувала портрети по фотографии, които й били поръчани. Младата девойка много се трудила, икономисвала всяко пени, за да си купи маслени бои. Нейният талант към живописта с пръсти се развил по необходимост. Момичето не можело да си купи четки, за това използвало това, което имало в наличност….своите пръсти.
Таланта на Дайана не се ограничава само до рисуване на картини. Тя е надарена да създава парцалени кукли и скулптори. Нейните картини и кукли се намират в частни колекции по целия свят. Тя се старае да превърне всичко около нея в празник.

Един син попитал баща си:
– Ще вземеш ли участие с мен в маратона?
Бащата въпреки, че имал проблеми със сърцето казал:
– Да.
И те преминали целия маратон заедно. По-късно често участвали и в други маратони. Бащата винаги отговарял с „Да“ на сина си, когато той го молел да преминат трасето заедно.
Веднъж синът попитал баща си:
– Татко, можем ли да вземем участие в Ironman?
Бащата отговорил:
– Да, – както винаги.
За тези, които не знаят, Ironman?, което на английски означава „железен човек“, е най-трудният триатлон в света. Трасето се дели на три части. Първо трябва да се пробягат 41 километра по крайбрежието. След това трябва да се преплуват 3,86 километра през океана и накрая да се изминат 180, 2 километра на велосипед. Баща и син завършили това състезание заедно.
В телевизионно интервю Дик Хойт разказал:
– Когато Рик беше в утробата на майка си, пъпната връв била увита около врата му. Тя прекъснала достъпа на въздух до мозъка му. И когато Рик се роди  лекаря, който се грижеше за него ни каза, че той никога няма да ходи, нито да говори. Посъветва ни, да го оставим.
Но бащата не могъл да направи това. Вместо това взел сина си на ръце и го отнесал в къщи. Още от началото към него се отнасяли като към нормално дете.
Веднъж момчето видяло по телевизора маратон и за първи път помолил баща си да участва….
В едно от интервютата нарекли Дик герой, на което той отговорил:
– Аз просто обичам много моето семейство….