Ана Петрова бе лекар и практикуваше в спешна медицинска помощ. Тя работеше на много трудни места, там където мнозина нейни колеги биха се поколебали да отидат.

Бе помогнала на мъж чието лице бе обезобразено от дълбоки белези. Той ги бе получил, когато домът му гореше.

Много я трогна едно седем годишно момиченце. Когато майка му плачеше и притеснена повтаряше:

– Ние сме бежанци. Как ще се оправяме оттук нататък.

То нежно държеше лицето ѝ в ръцете си.

Ана бе забелязала нещо много интересно за людете, които срещаше и го споделяше с близки и познати:

– Тези хора разчитаха само на вярата си, че Бог ще донесе по-добри дни и щастливо бъдеще. И то при такива големи трагедии, мъка и безпомощност.

Бог знае плановете, които е определил за теб. Те няма да ти навредят, а ще ти дадат надежда и бъдеще.

Независимо дали живеем във времена на щедрост или се чувстваме изгнаници и сами днес, можем да се доверим на Божите обещания, че ще Го намерим, когато Го търсим с цялото си сърце.

Каквито и да са нашите обстоятелства, ние наистина ще бъдем намерени от Него.

Хората отново негодуваха:

– Пак сме без електричество.

– Каква ли причина ще изтъкне сега от електроснабдителната компания?

– На тях не им трябва причина, просто изключват тока и това е …

Стефан отиде да види какво е станало.

А всичко се оказа доста парадоксално и невероятно.

Ето какво научи и разказа Стефан на мърморещите:

– Летяща хищна птица е изпуснала уловена си риба. Последната е паднала върху трансформатора, което е причинило експлозия в него. Вследствие на това, захранването било прекъснато.

– Стига си се шегувал. По-голяма нелепост от тази не съм чувал, – реагира остро Симеон.

Отидоха при един от полицаите, които бяха разследвали случая, който потвърди:

– Вярно е.

След това се засмя и продължи да е шегува:

– Тази риба е била много трудолюбива, майка на хиляди деца. Но за беда е послужила за нещо доста лошо.

– А какво стана със „заподозряната“ птица? – попита Станой.

– Видели са я да отлита на юг, – обясни Минчо.

– Защо не са я хванали? Тя е била виновника, трябвало е да си понесе наказанието, – наблегна бай Михо.

– Там е работата, че бяхме помолени да не я задържаме, – въздъхна полицаят, който стоеше и слушаше разискванията на събралите се хора.

Каква ирония?! Риба и хищна птица наглед съвсем обикновени неща, но именно те в комбинация са предизвикали аварията.

Вера я откараха с линейка в болницата. Нямаше свободни легла. Настаниха я в една инвалидна количка и я закараха в голяма стая. Така тя стоя цял ден в очакване, някой да се погрижи за нея.

В стаята пристигна един едър мъж. Той бе целия в татуировки. На врата му имаше няколко верижки. Той бе дошъл при възрастната си майка.

Вера се почуства неудобно при вида на този мъж.

Късно следобед тя се оплака:

– Аз съм диабетика и не съм яла нищо от сутринта.

Мъжът с татуировките веднага скочи:

– Как са пропуснали това? Ще се обадя на сестрата, да ви донесе нещо за ядене.

Този мъж, който бе останал до възрастната си майка по-късно през същия ден се обърна към Вера:

– Май ви е студено. Ще ви донеса одеяло.

Донесе плътна завивка и я подпъхна около Вера в инвалидния стол.

Тя си помисли:

“ Този мъж имаше състрадателно и грижовно сърце, а аз го бях преценила по външния му вид“.

Този ден Вера научи ценен урок, да не преценява хората по това как изглеждат.

Ето този грубовато мъж се оказа състрадателен човек.

Рени бе само на две годинки, но днес с баща си щеше да посети универсалния магазин.

Петър бе много грижовен и се радваше, че ще бъде с дъщеря си, не на разходка, а на пазар.

Двамата взеха списъка за необходимите продукти, приготвен от майката на Рени и потеглиха.

Когато бяха вече в магазина Рени изчезна.

Петър се паникьоса. Той забрави за пазаруването. Списъкът в ръката му вече нямаше значение.

Той изкрещя:

– Рениииии ……, къде си?

И продължи да си мърмори под носа:

– Какво ли ще си помислят хората за мен? Ще ме сметнат най-малко за луд. Това няма значение, трябва да намеря детето си.

След няколко обиколки на магазина, силно притесненият Петър намери дъщеря си. Тя се бе пъхнала зад някакви якета.

Радостта му нямаше край. Той я прегръщаше и силно я притискаше до гърдите си:

– Рени, не се крий повече! Търсех те навсякъде. Добре, че се намери ….

Всеки родител ще направи всичко възможно, за да открие детето си. Колко повече Бог?

Най-великото Божие творение не са разхвърлените звезди или насечените каньони, а ние.

Неговият вечен план е да достигне до децата си.

Небето и земята не познават по-голяма любов от Божията към нас.

Той с нетърпение очаква нашето завръщане.

Тони седеше и се потеше в офиса си. Бе горещо и задушно. Дори вентилаторът, който бръмчеше насреща му, не подобряваше състоянието му.

Майка му бе звъняла вече два пъти и той все и затваряше, пъшкайки:

– Уф, просто не мога да говоря в момента, много съм зает.

Нямаше много работа, но не му се говореше с никой, дори и със собствената си майка.

Не беше кой знае какво, но тази възрастна жена искаше само да чуе гласа му и да се увери, че е жив.

Събудената съвест на Тони го зачовърка:

– Какво правиш? Така ли се отнасяш с тази, която те е родила и грижила за теб ден и нощ, докато стъпиш на краката си? Как можеш така да я пренебрегваш?

– Добре де, – измърмори отегчено Тони, – ще и се обадя по някое време през седмицата.

Телефонът му иззвъня, той беше в ресторанта и си поръчваше обяд. Отново бе майка му, но и този път ѝ затвори.

Тъй като след отказ, телефона я препращаше на гласова поща, майката сериозно се притесни:

– Дали не му се е случило нещо лошо? Боже, дано само не се е разболял. Откакто се разведе с Калинка, няма кой да го погледне.

Вместо да даде поръчката си Тони каза на изумения келнер:

– Аз обичам мама. Обещавам, ще ѝ се обадя по-късно.

Когато четете тези редове, спомнете си, че имате майки, особено ако са още живи. Не чакайте те да ви се обадят, звънете им вие. Те ще се зарадват, защото ще чуят гласа ви.