Политиката е била и си остава мръсна работа. В нея не можеш да останеш на повърхността, ако не усвоиш изкуството да говориш каквото е угодно с „честно изражение“ на лицето. Тази особеност се е проявявала във властта от незапомнени времена.
Един от най-ярките действащи фигури от такъв род бил древногръцкият оратор и пълководец Алкивиад, който е известен с това, че по време на Пелопонеската война два пъти е пребягал през линията на боевете.
От начало той бил  от страната на Атина и по всякакъв начин подклаждал и провокирал подновяването на военните действия срещу Спарта, а след това, страхувайки се от разследване на някои негови действия, побягнал към спартанците, които до скоро наричал свои врагове.
Алкивиад съобщил на спартанските военачалници някои ценни сведения, които едва не довели до поражението на Атина, но когато завистници от средата на спартанците едва не го убили, той отново станал верен атинянин.

Два часа след обяд. Слънцето немилостиво жареше всеки осмелил се да се покаже навън, а по-съобразителните са заели вече местата в близкото кафене.
Вратата на заведението се отвори и вътре пристъпи човек с табелка на гърдите: „Аз съм глух по рождение, купете си играчка от мен. Няма какво да ям.“
Той спираше пред всяка маса и поставяше пред учудените хора по някоя малка кукла, нескопосано изработена, напомняща на герой излязъл от филмите на ужасите.
Един от хората посегна, взе играчката пред него и когато глухия се обърна, за да събере парите оставена на останалите маси силно извика:
– Ох, счупи се!
Глухия рязко се обърна. Извикалият мъж се стресна, но успя да каже:
– Синко, ти си изцелен. Отивай да работиш!
Всички погледи се съсредоточиха върху „глухия“. Лицето му се  беше изкривено от яд, а в очите му се четеше злоба. Той се обърна към вратата и бързо се изнесе през нея.
На масите кимаха недоволно, осмисляйки случилото се. Малко след това започнаха и коментарите….

В Константинопол живеел човек, който обичал бедните. По улицата след него винаги вървел бедняци, а той не отказвал на никого.
Веднъж го попитали:
– Защо сте толкова милостив?
И той им разказал следното:
– Бях на 10 години. В църквата чух свещеника да казва, че даващите на бедните, дават в ръцете на Исус. Тогава не повярвах, но вървях и размишлявах. Изведнъж на пътя видях просяк в дрипи, а над него образа на Христос. Един човек подаде хляб на просещия. В този момент, Спасителят протегна ръка, прие хляба и благослови милостивия човек. И до сега виждам лицето на Христос над главата на просещия и с любов бързам да дам според възможностите си.

Много мъже предпочитат определен одеколон и в това няма нищо лошо. Нима не е хубаво мъжът до теб да мирише на нещо приятно?
Всеки мъж използващ одеколон го поставя на определено място, което е забранено за пипане, особено за децата. Но те винаги се врат там, където най-малко очакваш и се сещат за забраните, когато вече са направили белята.
Веднъж Пепи си играел със съседското момче и „без да иска, случайно“ разлял „божествената течност“ на баща си.
Ами сега какво ще прави, няма лесно да му се размине!
Изплашеното момче добавило малко вода и зелена боя в шишенцето, за да не се забележи, че одеколона е загубил цвета си и го оставило на мястото.
На сутринта баща му станал рано, той не искал никого да буди и за това се приготвил за работа без да включи лампата.
Облякъл се, умил се, налял малко от одеколона в ръката си и доволно го размазал по лицето си. Доволен от живота и аромата на одеколона бащата тръгнал на работа.
След 10 минути целия дом бил на крак…..
В този ден един мъж със зелено лице си останал в къщи.

Въпреки суровия и мрачен израз на лицето си, Паганини често обичал да се шегува. Съществуват не малко анекдоти, истински ли измислени, свързани с живота му. Ето и един от тях.

След един негов концерт негов почитател възторжено се обърнал към него:

– Маестро, готов съм да направя всичко, само и само да бъда до вас!

Паганини погледнал въодушевеното лице на мъжа и казал напълно сериозно:

– За това е нужно да станете цигулка Страдивариус.