В паспорта на Лист имало специална бележка, която гласяла:

„Благодарение на своята слава, е достатъчно известен“.

Лист често се шегувал по този повод:

– Сега аз съм известен не само на цяла Европа, но и на всички полицаи и жандармеристи. А това вече е слава от национален мащаб.

Тъмнината бе обгърнала с уморените си длани стихналото градче. Във всеки дом цареше тишина и спокойствие. Градската суматоха оставаше отвън, зад портите.

Това бе най-хубавото време, когато семействата се събираха и си разказваха интересни истории край огнището.

Домът на Калчо ковача по нищо не се отличаваше от другите, но си имаше безценен разказвач. Това бе дядо Марин, възрастен човек с посивели коси, запазил яката си снага. Много страни бе обиколил, с какви ли не хора се бе срещал, през какви ли не беди и препятствия беше минавал, но доброто си сърце бе запазил.

Тази вечер малките го бяха наобиколили и настойчиво му се молеха:

– Хайде, дядо Марине, разкажи ни нещо, моля ти се.

Старият човек вдигна стомната, пийна малко, усмихна се добродушно на децата и примирено каза:

– Добре, добре, само мирувайте.

Децата веднага се умълчаха, сякаш някой бе замахнал с вълшебна пръчка и им бе залепил устата.

– В Рим имало един банкер, – започна своя разказ дядо Марин. – За него говорели, че е най-богатия човек на света.

– Наистина ли? – запна учудено малкия Станимир.

Някой от останалите изшъткаха на малчугана, но Дядо Марин не му обърна внимание, а продължи:

– Веднъж поканил папата с кардиналите му на гости у дома си на вечеря. Ястията били поднасяни в златни съдове.След вечеря всички се отпуснали тежко по местата си сред оглозгани кости, рибни скелети, черупки от стриди и кори от портокали. Банкерът казал: „Какво пък, по-добре да си спестим миенето“ и изхвърлил един от съдовете през прозореца

Гостите веднага последвали примера му и започнали да изхвърлят всички съдове от масата през отворените прозорците,а те падали в реката, която минавал край този дом. След тях полетели мръсните покривки, белите кърпи за хранене. ……, всичко, до което успели да се доберат. Гостите се смеели, а смехът и отеквал надалече от дома.

– Но дядо, нали каза, че съдовете били златни, – обади се Силвия. – Нима за този банкер те не са имали стойност?

– Той бил много хитър човек, – засмя се дядо Марин. – Преди това бил наредил да опънат мрежи край брега. Там стояли гмуркачи, които изваждали всичко, което се изплъзнело от мрежата.

– И всичко ли са успели да хванат? – попита Станимир.

– Един от служителите в домакинството на банкера, се появил на брега на сутринта и започнал да проверява всички извадени предмети по списък, като пробивал дупка срещу името и описанието му на листа, – допълни разказа си дядо Марин.

– Че това ли му е прехваленото богатство? – изрази гласно неодобрението си Симо.

– Може би така е искал да покаже, че златото няма голямо значение за него, тъй като е много богат, – заключи Севдалин.

Дядо Марин весело гледаше децата край себе си, слушаше коментарите им и се усмихваше, а на себе си казваше: „Виж колко са малки, а разсъждават, като големи хора, има хляб в тях“.

Антон Стаматов беше четвърти курс в медицинския факултет. От малък мечтаеше да помага на хората и да изнамери лек за болестите, пред които лекарите стояха безсилни.

Безсънни нощи, ровене из книги и учебници, бе станало като нещо нормално за Антон, особено през тези четири години на изпити, лабораторни упражнения и практики.

Един ден в клиниката докараха Моника. Тя бе красиво русокосо момиче с топли кафяви очи. Антон погледна листа, с който я приеха и изтръпна:

– Остър бактериален ендокардит!

– Това е една от най-ужасните болести, – каза Николов, който допълнително преглеждаше изследванията ѝ. – Случаят е безнадежден.

Антон познаваше много добре това заболяване. То бе свързано с възпаление на ендокарда и на сърдечните клапи. Боледуват повече мъже и то над 65 годишна възраст, но това беше младо момиче. Явно инфекциозния процес бе продължил своята дейност над шест седмици.

Моника поддържаше температура под четиридесет градуса, а сърцето ѝ отказваше.

Без особен резултат тя бе прегледана от водещи професори, а сега бе оставена за обучение и наблюдения на стажантите.

Антон не искаше това момиче да умре. Той не можеше да предложи някакъв революционен метод за лечение, но се влюби в девойката.

Започна всеки ден да я посещава и да ѝ носи цветя. Тя му се усмихваше и шеговито му казваше:

– Вие превърнахте болничната стая в градина. Всеки ден ми носите цветя, а аз няма къде да ги сложа вече.

– Моника, вие изглеждате като тях красива и нежна, – каза ѝ един път Антон и смутено наведе поглед надолу.

Тя също се влюби в него и с нетърпение очакваше посещенията му. Вече познаваше стъпките и гласа му от далече.

Веднъж вратата беше леко открехната и Моника чу как Антон попита сестрата преди да влезе при нея:
– Как е Моника?
– Вие те истински вълшебник, младежо, – засмя се медицинската сестра. – Какви учени глави си блъскаха умовете, да намерят начин да ѝ помогнат, а вие като с магическа пръчка оттласкахте болестта далече от нея.

– Те е прекрасно момиче и трябва да живее, – възкликна възторжено Антон.

И чудото стана. Тя оздравя и напусна клиниката.

Двамата с  Антон се ожениха и имаха деца. На сребърната си сватба поканиха дори лекуващия Моника едно време лекар.
– Обичайте се, – беше се усмихнал възрастният лекар.- Болното сърце се лекува  чрез любящо такова.

Когато по-късно Моника почина, тя завеща сърцето си на онази клиника, където бе постъпила безнадеждно болна.

Беше лято. Камен Григоров седеше на масата и пишеше големия си труд за явленията в атмосферата. Прозорецът на стаята с изглед към булеварда бе широко отворен.

Днес Камен пишеше поредната глава, в която разказваше за вятъра. Той бе доволен от себе си, защото намери много добри примери, с които да илюстрира твърденията си.

Изведнъж небето се изпълни с облаци. Задуха силен вятър, който подхвана всички листове от масата и ги отнесе през прозореца.

Григоров наблюдаваше с болка как листовете, които току що бе изписал, летяха свободно понесени от вятъра над дърветата. Малко след това заваля проливен дъжд.

Камен разбра, че няма да може да събере разхвърчалите се листове и  с мъка изстена:
– Край, трудът ми отиде на вятъра. Безсмислено е да търся някой от листовете … Ето заваля, дори и да намеря някой той ще бъде унищожен от водата.

Григоров затвори прозореца и отпусна безпомощно ръце.

След няколко дни един млад мъж, потърси Камен в дома му. Когато ученият му отвори, мъжът му подаде няколко листа хартия.

– Изглежда това е ваше, – каза младият мъж.

Григоров разгледа листовете и остана изумен. Това бе главата, която бе писал, малко преди вятърът да му я „отнеме“.

– Невероятно! – възкликна Григоров. – От къде имате това?

– Аз съм Виктор Манчев, – каза младият мъж. – Работя  в печатница. Живея съвсем наблизо до вас .

– Млади човече, вие ме спасихте. – каза Камен вече по-спокойно. – Моля ви, разкажете ми как ги намерихте? Вятърът ги носеше толкова високо, че бях изгубил надежда някога да ги видя отново….

– Бях ходил до в къщи да обядвам, – започна разказа си Виктор.- На връщане видях на земята смачкани и мокри листове. Помислех си, че съм ги изтървал от чантата си. Затова ги взех внимателно и ги занесох в печатницата …..

– Чудо, – извика зарадван Григоров, – сам вятърът се е погрижил трудът ми да отиде направо в печатницата.
Двамата мъже се разсмяха…..

1875 година. Пролетта беше се преборила със зимата и бързаше да докосне с топлината си всяко стръкче. Откъдето минеше лека зеленина надничаше от земята. Птиците настройваха гласните си струни и огласяха простора с новите си песни.

Хъдсън Тейлър бе на перона на гарата в Брайтън. Очакваше влака, който трябваше да го върне в Лондон.

Към него се приближи приятен на вид мъж. Беше висок и рус, но не приличаше на англичанин.

– Аз съм граф Бобрински. Каня ви да пътуваме заедно. Нали и вие отивате в Лондон?

– Благодаря за поканата, но аз имам билет за трета класа, – каза Тейлър.
Хъдсън не можеше да си позволи по-скъп билет. Той беше мисионер и живееше съвсем скромно.

– Моят билет ми позволява да ви поканя, – каза руснакът вежливо.

В купето бяха само двамата. Разговорът неусетно се насочи към мисията в Китай, която Тейлър бе основал. Мисионерът разказа на графа за хората там и трудностите, които срещаше в тази страна.

Бобрински стана, извади чековата си книжка и каза на Хъдсън:

– Позволете ми да дам нещо за вашето дело  в Китай – и му подаде един чек.

Когато Тейлър погледна листа си помисли: „Графът навярно се е объркал“.

На чека бяха написани педесет лири стерлинги.

– Навярно нещо сте се объркали, – обърнал се Хъдсън към графа, – вероятно мислите, че сте подписали чек за пет лири, но тук пише педесет. Позволете ми да ви върна чека.

– Не мога да го взема обратно, – отговори дарителят не по-малко изумен. – Аз наистина имах намерение да дам пет лири, но изглежда Бог е пожелал да получите педесет.

Тейлър бе поразен. Щом слезе в Лондон, той веднага отиде в мисията, а там по това време се молеха.

Бе необходимо да се изпратят в Китай пари за плащания в мисията, но не достигаха 49 лири. За това хората се бяха събрали и в молитва искаха Бог да разреши проблема им.

Докато се молеха, Тейлър влезе и постави на масата петдесетте лири. Хъдсън им разказа за срещата си с граф Бобрински и как той по грешка бе написал педесет вместо пет лири.

Всички, които се бяха събрали в мисията, благодариха на Бога за бързия отговор на молитвата им.