Ние сме уморени от всичко, което ни тормози и заплашва в този свят.
Ядосани сме, но не знаем на кого. Страхуваме се, но не знаем от какво. Искаме да отвърнем на удъра, но не знаем как.
Нека поне за момент да помислим за нашия гняв.
Гневът е непредсказуем. Той започва от малките неща, разочарование или нещо, което ни досажда. Някой ви е заел мястото на паркинга. Сервитьорът е много бавен, а ние бързаме. Яденето е нагорено, водата капе в тоалетната…..
Така се натрупват безобидни на пръв поглед качици гняв, но скоро се получава пълна кофа с ярост. Отмъщение, горчивина, неконтролируема омраза. Вече не се доверяваме на никой, озъбваме се на всеки, който е около нас. Заредени със страх, с опънати нерви сме готови във всеки момент да избухнем като буре с барут.
Може ли да се живее така? До какво добро е довела омразата? Каква надежда се ражда от гнева? Какви проблеми са решени чрез отмъщение?
Тогава как да победим гнева? Погледнете Исус, когато искаха да го убият Той каза: „Отче, прости им, защото те не знаят какво правят“.
Ние не знаем как се лекува тялото или как да получим нови приятели. Не може да устоим на поредното предизвикателство.
Необузданият гняв няма да направим нашия свят по-добро място, но иакреното съчувствие и разбиране може. Ако разберем своето предназначение в този света, ние можем да помогнем на другите. И тогава нашите действия нама да се ръководят от гняв, а от състрадание и загриженост. Ще гледаме на света не намръщено, а ще протегнем ръка за помощ. Много хора се спъват в тъмнината, за това трябва да запалим свещ, за да намерят истинския път.
Резултатите не са толкова бързи, като куршумите на „неуморните отмъстители“, но със сигурност са по-съзидателни.

В древни времена в полето имало вълшебен кладенец.
Идвал човек до него, пускал кофата и я изкарвал. А в нея се оказвало това, което било в сърцето му.
Първоначално хората вадели от него любов, доброта, нежност. Който каквото имал, такова му се прибавяло.
Но след това нещо се случило в света.
Хората взели все по-често да загребват от кладенеца зло, завист, омраза.
И те решили, че кладенецът нещо се е повредил и го засипали.
По-лесно е да затрупаш кладенец, отколкото да очистиш сърцето си.

Бог няма недостатъци, за да иска от мен да ги запълня. Той е цялостен и изобилва от щастие.  Бог е планински извор, а не поилка.

Планинският извор има в изобилие. Постоянно прелива и снабдява другите.

Поилката трябва да се пълни от помпата с кофа. Така че, ако искате да получите нещо от поилката, трябва да работите здраво, за да я подържате пълна и да ви бъде полезна.

Но ако се надявате на извора, паднете на колене и пийте до насита. Като се освежите и добиете сила, идете при хората в долината и им кажете какво сте открили.

Така е и с Бога идваме при него да пием и да се изпълним сила, за да отидем след това и да го прославим.

Имало едно време една майка. Тя толкова обичала дъщеря си, че не ѝ отказвала нищо.

Една нощ докато детето вървяло в градината, зърнало луната и пожелало да я има.

Много пъти майката се опитвала да обясни на момиченцето си:

– Мястото на луната е на небето. Не можеш просто да я откъснеш от там и да я вземеш в ръце.

Но като всяко малко дете, дъщеря ѝ не разбирала, че луната не принадлежи на никого. Продължавала да я иска и плачела.

Какво можела да направи майката?!

Накрая донесла една кофа с вода и посочила на детето отражението на луната в нея.

– Ето я твоятя луна, мила моя.

Възхитено, момиченцето дълго си играло с отражението и наблюдавало вихрения танц на водата.

Зави надолу и когато се приближи, тя видя тъмна сянка в градината. „Не“помисли си тя.

Но бе той. Беше застанал на колене с кофа вода и парцал в ръката. Когато се приближи видя, че мие розовия храст, а не плочките, както си беше помислила първоначално.

Беше се навел над него и лъскаше педантично листата, като някой побъркан градинар.

Тя очакваше всеки миг той да спре, но не го направи. Така че най-накрая тя отвори задната врата и влезе.

– Ваньо, – каза тя, – какво правиш?

Той спокойно вдигна поглед. Изобщо не се изненада, ч я вижда.

– Акари. Пролетта беше влажна. Пръсках ги два пъти, но за да се махнат яйцата, най-добре е да се измият на ръка, – обясни той и пусна парцала в кофата.

Никога не бе мислила, че Иван е хубав. Предполагаше, че официалното му държане го спасяваше от посредствеността му. Когато не беше вдървен и скован, в него имаше плавност и лекота, която напомняше на хищна котка.

– Това е кралицата на виолетките, – каза той и посочи розовия храст. – Прекрасен стар вид. За първи път е култивиран през 1860 г. А това е „мадам Исак Перие“. Цветовете ѝ миришат на малини.

По лицето му нямаше и следа от вълнение, нито някакъв опит да го прикрие.