В британските съдилища искат да изключат клетвата над Библията поради церемониално богохулство.
Съдиите във Великобритания предполагат, че свидетелите и обвиняемите по време на полагане на клетва над Библията не го взимат на сериозно и за това предложили да се спре да се споменава Бог при тази церемония.
Съдията Иън Ейбрахамс от Бристол казва: „Предлагам да се премахне свещената книга от процеса. Вместо това хората наистина трябва да покажат, че разбират, че могат да бъдат изпратени в затвора, ако не кажат истината“.
Вместо клетва над Библията свидетелите могат да обещаят, че ще говорят истината без да споменават Бога.
Членовете на Асоциацията на съдиите, която обединява 23 000 съдии, ще обсъди предложението в Кардиф на 19 октомври.
Ако бъде одобрено, то ще бъде разгледано в Министерството на правосъдието.

С цялото си сърце подкрепям стремежа към знания и овладяване на всичко, което може да ни помогнем да разбираме света и обществото. Но нима може да се покаже любов и стремеж към знанието с начини, които не ни струват нищо? Например, да прочета някоя книга след работа или да се запиша за някой безплатен онлайн курс.
Странното е, че образованието се е превърнало в такъв начин на живот, което кара хората изобщо да не мислят. Младите решават да получат висше образование, за някакви си там 4-5 години, без това да има отношение към въпроса, какво очаква тази младеж от живота.
За съжаление нашето образование се е превърнало в система за изпълнение на конкретни правила. Получаваш диплома, намираш работа, правиш това или онова и се изкачваш по йерархичната стълбичка в обществото.
Нима образованието не трябва да бъде ориентирано към това, от какво се интересуват хората, как да окажат положително влияние в околния свят…..?
Днес всеки се стреми да попадне на сигурна и безопасна работа, но в следващите няколко десетилетия светът ще става все по-безумен, хаотичен и непредсказуем.

Произведението си „Десетте малки негърчета“ Агата Кристи е смятала за едно от най-добрите си, но на много малко места е издадено с оригиналното си заглавие.
Основно романа се нарича „И никой не остана“, по последната фраза от известните броилки:
„Последният негър изглеждаше уморен,
той отиде да се обеси и никой не остана“.
Причина романа да не се появи с действителното си заглавие са американците. Те не могли да публикуват книга с такова заглавие.
По политически съображение, назоваването на книгата „Десетте афроамериканци“ някак не звучало добре.
Постепенно негрите в цялата книга, а в това число и в броилката били заменени с малки войници, дори малки моряци.

Край пътя седели двама човека и разговаряли. От там минал един пияница и промърморил:
– Навярно се уговарят да отидат в кръчмата да изпият нещо по-силно…..
И той забравяйки за делата си се насочи към механата.
Край събеседниците преминал гуляйджия и рекъл:
– Тези хора не се стесняват да се уговарят посред бял ден да отидат в публичен дом. А с какво аз съм по-лош?
Изменяйки посоката на пътя си, той се насочил към квартала на червените фенери.
От тук минал и един добър човек, който казал:
– Ето хора, които са намерили време да поговорят за прочетена книга, за доброто и злото, а аз вече трети ден не мога да избера час да навестя болния си съсед.
Той отложи делата си и се забърза към съседа си.
За какво са си говорили тези двамата край пътя, не е ясно и едва ли ще узнаем, но своя свят ние създаваме чрез своите мисли и от това как разсъждаваме. В резултат на това, виждаме това, което искаме да видим. А с течение на времето, намираме това, което търсим…..

Живял някога един човек, който много се страхувал от старостта. Колкото по-възрастен ставал толкова по-често с ужас си мислел: „Нима моето тяло ще стане хилаво и слабо с времето, няма да мога да мисля нормално и живота повече няма да ми доставя удоволствие?!“
Човекът внимателно следял всичко относно тялото си, правилно се хранел, правел редовно гимнастика, но страхът от старостта не го напускал.
Веднъж чул, че съществува град на мъдреците. Там хората били винаги млади, силни и умни. От тогава той за нищо друго не мислел, освен да открие този град. Много път изминал и всеки разпитвал за заветния град, но никой не бил чул за такова чудо.
И веднъж, когато бил съвсем отчаян, срещнал пътник, който му показал пътя.
– Не е трудно да намериш града на мъдреците, – казал му пътникът, – но е трудно да попаднеш в него. Стражата, стояща на вратата, не пуска вътре стари хора.
– Аз още не съм стар, – казал човекът и тръгнал по оказания му път.
След няколко дни той стигнал до града. Пред високите градски порти стражата разговаряла със стар побелял човек, а после го пуснали.
– Ако пускат такива старци, то и и мен ще пуснат, – зарадвал се човекът и ускорил крачка.
– Какво ти е нужно от нашия град? – попитал един от стражите нашия познайник, като заградил пътя към вратата.
– Казаха ми, че при вас може да се намери средство, чрез което всеки остава млад и се наслаждава на живота, – казал човекът.
– Махай се от тук с добро. На нас не ни е разрешено да пускаме старци, – отговорил пазачът.
– Какъв старец съм аз! – възмутил се човекът. – Преди мен пуснахте много по-стар човек от мен.
– На вид може да изглежда старец, – казал пазачът, – но ума и душата му са млади, а духа светъл. Този старец пише велика книга. В нашия град възрастта не се измерва с годините, а с младостта в душата и ума.
– Да, но той е два пъти по-стар от мен! Как може умът му да е млад?
– Ако човек се изгражда духовно, колкото повече остарява, толкова ума му става по-ясен, а душата млада. Иди си с мир, – казал пазачът и затворил вратата.