Ганчо наблюдаваше съсредоточено гнездото. То бе точно на електрическия стълб. Към съзерцанието се присъедини и бай Христо.

В гнездото две малки щъркелчета подаваха глави. Долетя от някъде единият от по-големите щъркели. Той носеше в клюна си сух клон. Положи го в гнездото и изщрака с клюна си.

– Интересни са?! – констатира бай Христо, като не откъсваше поглед от гнездото.

– Гледам ги и се чудя дали вече са преминали урока за разперване на крилата над гнездото, – каза като че ли на себе си Ганчо.

– Как да разперват криле? – попита бай Христо.

– Наблюдавал съм ги не един път, – усмихна се Ганчо. – Майката най-напред хваща щъркелчето за шията. Издига го над гнездото на два три метра и го пуска.

– Малкото няма ли да се пребие? – ококори очи бай Христо.

– При падането щъркелчето пърха с криле и плавно се спуска в гнездото, – каза Ганчо. – Щом бащата разширява гнездото, сигурно наближават тези уроци.

– Интересно, това никога не съм го наблюдавал, – поклати глава възрастния човек. – Виждал съм как прелитат до близкия покрив, но този полет над гнездото …. Дори не съм чувал за него.

– Преди да се научат да прехвръкват до близкия покрив, майка им ги учи да разперват криле над гнездото – уточни Ганчо.- Това е първият им урок.

– Интересно наблюдение си направил, – каза бай Христо.

Ганчо доволен от похвалата, продължи да разкрива резултатите от наблюденията си:

– В цялото село има около 15-20 гнезда. Това означава, че всяка пролет в село долитат 30-40 щъркела, а есента отлитат три пъти повече, – започна да пресмята Ганчо на глас.

– Цяло щъркелово нашествие, – засмя се бай Христо. – Навярно заради това, че тук има река, много храна, пък и хората не са лоши.

– Не е само това, – поклати глава Ганчо. – Надолу по реката има и други села. Там хората също не са лоши, но защо няма толкова щъркели?

– Интересно защо?

– Защото щъркелът усеща къде най-малко бие градушка и там си вие гнездото, – започна да обяснява Ганчо.- Тези птици вият гнездата си на открито. Представете си какво ще стане, ако над село започне опустошителна градушка. Яйцата им и малките им ще бъдат унищожени от ледените топчета. Не сте ли забелязали, че градоносните облаци ни заобикалят? Е, чукне малко, но слаба работа.

– Нима щъркелите имат карта на местата, където пада град и избягват там да вият гнезда? – усъмни се бай Христо.

– Така излиза, – заключи Ганчо.

В Нова Зеландия живее единствена по рода си птица киви. Тя не живее никъде другаде, следователно е ендемична за острова.

В Нова Зеландия са много горди с този факт, за това са поставили на емблемата на страната си киви.

Този, който чуе гласа на тази птица, изобщо няма да попита защо са я кръстили така. Всичко е много просто, тя вика: „Ки-ви! Ки-ви!“

Това необичайно създание има доста невзрачен вид: тялото му има малка крушовидна форма, покрито е сиви пера, подобни на гъста козина, има два крака и дълъг клюн.

Трудно е да се види киви, защото е нощна птица и живее в дупки.

Кивито не е съвсем малка, както си мислим. Тя има размерите на наша кокошка. Тази птица има криле, но те са много малки и са рудиментарни останки  с дължина не повече от пет сантиметра. За това те не се виждат, под перата на птицата.

Ако погледнете внимателно снимката, че разберете защо плода киви е получил такова име, те с птицата киви са много сходни на външен вид.

Този вид достига два метра, а теглото им може да бъде повече от 50 кг. Скоростта им е повече от 50 км/ч.
Средният палец на лапата на тази птица расте до 12 см и по външен вид напомня на кинжал.

Тези представители на пернатите, могат да охраняват своята територия, да защитават младото поколение или да чакат, да им дадат храна, ако човек е допуснал грешка при храненето им.

Тези птици били забелязани, че преследват и нападат хора. Те ги ритат, кълват, скачат на главите им и с клюн удрят по нея.

Възрастните пернати са доста опасни. те могат да убият куче, като го хванат с острите си лапи.
Говори се, че даже могат да убият и малък кон.

Бог изпратил парче сирене на враната.

Притичала лисицата под дървото, където била враната и казала:

– Сега си мислиш. че ще те помоля да си отвориш клюна? Не, вчера се покаях и сега вярвам в Бога.

– Амин, сестра! – казала враната.

И отново останала без сиренце.

Първото писмено описание на птицечовка е било дадено от Джордж Шоу през 1799 год.

Някой му е изпратил образец за изучаване.  Виждайки птицечовка за първи път, Шоу е бил почти сигурен, че това му е било изпратено от някой мошеник.

„Това, естествено, ме навежда на мисълта за вид изкуствена фалшификация, – пише Шоу за животното, което е описал като „миниатюрна видра“ с патешки клюн „прикрепен към главата ѝ“.

Шоу не вярвал, че животното е истинско, докато не го подложил на щателно и истинско изследване.

Той написал пълен доклад за птицечовката, като заключил, че животното рие дупки, плава във водата и се храни с водни растения.

Шоу заявил, че не е в състояние да разбера още нещо за това странно същество.

„Това е всичко, – написал озадачение Шоу, – което мога повече или по-малко да предполагам“.