Един древен обелиск лежал две хиляди години, забравен в прахта, от западната страна на катедралата „Свети Петър.
Времената се менели. Папата решил, че камъкът ще изглежда много по-добре пред катедралата. Но как да го вдигнат. Тежал 327 тона.
– Казват, – промърморил старият Максимилиан, – че двама инженери са се отказали да се заемат с тази работа. Смятали, че няма да стане.
– Разбирам защо – отвърнал младия Роберто, вглеждайки се със страхопочитание в грамадния камък, поставен в защитен сандък.
– Е, налага се да пробваме. Трябва някак да си изкараме заплатите, – едва каза Максимилиан с хриптяща кашлица.
Двамата с Роберто били наети с още стотици моряци, да вдигнат обелиска. Те се хванали за въжетата.
Площадът гъмжал от народ. Хиляди хора окуражавали с аплодисменти дърпащите и им махали с кърпички. Един елегантно облечен млад човек се качил на трибуната.
Максимилиан смръщил сбръчканото си лице в недоволна гримаса.
– Това е Фонтана, инженерът , който твърди, че може да се справи с тази работа. Голям фукльо е!
– Римляни, – провикнал се младия мъж, – днес ще издигнем този велик паметник от миналото. Когато чуете тръбата, моряци, опънете въжетата. Спирате да дърпате едва след като чуете камбаната. Много е важно между двата сигнала да се пази пълна тишина. Който проговори ще бъде убит.
Младият човек посочил близките бесилки. В миг се възцарила тишина.
По старият моряк се прекръстил
– Това вече е малко прекалено, – прошепнал той.
Моряците си плюли на ръцете. Пронизващия звук на тръбата отекнал на площада.. Мъжете започнали да опъват. Въжетата скърцали. Лебедките скрибуцали. Скрипците хриптели. Бавно и мъчително големият камък започнал да се издига.
Прозвучала камбаната. Всички си починали за няколко мига. Отново се обадила тръбата. Моряците пак напрегнали мускули. По гърбовете им избила пот. Тогава настъпила катастрофата.
Въжетата заяли. Лицата на моряците се изкривили в агония. Нищо не се движело. Опънатите въжета скърцали и се протривали, а камъкът се олюлявал.
Марко съзрял опасността и извикал:
– Полейте въжетата с вода.
Изведнъж разбрал, че е нарушил тишината и трябва да умре.
– Хванете го! – изкрещял Фонтана с пресекнал от напрежение и разочарование глас. – Арестувайте го! Той наруши тишината.
Силни ръце сграбчили Марко. Пазачите повлекли младият моряк към ешафода, където го чакал пазача. Хората изтръпнали от ужас, но никой не посмял да се обади.
– Съжалявам, – прошепнал Марко, но било прекалено късно.
Палачът затегнал грубо конопеното въже около голия врат на моряка. Възрастен свещеник докоснал ръката му.
– Какво е последното ти желание? – измънкал той.
– Моля ви, отче – отвърнал дрезгаво Марко.
От страх не можел да каже нищо Устата му пресъхнала.
– Моля ви, кажете им да облеят въжетата с вода.
– Не знам дали е възможно, синко.
– Моля ви, направете го.
Вече биели барабаните. Това бил сигнала за началото на екзекуцията.
Свещеникът се затичал към Фонтана. Младият инженер кимнал с глава нетърпеливо. Намерили голяма стомна с вода и облели обтегнатите въжета.
– Хайде, приятелче, да приключваме с тази работа, – казал палача , докато бутал Марко, нагоре по стълбите към смъртта.
Точно тогава проехтяла тръбата и въжетата се опънали.
„Защо хората ликуват?“ – помислил си Марко. – „нима се радват, че умирам?“
Не, въжетата се движели леко. Камъкът се повдигал бавно и постепенно.
До стълбата застанал Фонтана засрамен.
– Освободете го! – казал той.

Разумният човек още от древни времена е строил пътища, за удобство при своето придвижване.
Какви ли не покрития са използвани за тези пътища: камък, дърво, пясък, кирпич, асфалт.
Но за автомобилните пътища в Европа може да се измисли нещо по-добро!
Съществува такъв проект Solar Roadways, при който всички пътища ще бъдат оборудвани със слънчеви панели, които ще образуват огромна мрежа от слънчеви електростанции.
Вдъхновители на тези идеи и тяхната разработка са американските инженери Скот и Джулия Брюсоу.
В този проект има големи плюсове.
Традиционните електростанции ще останат в миналото. Други ще осигуряват самоочистването си от снега и леда.
Пътните знаци ще станат интерактивни и управляеми. Надписите ще се осветяват и при необходимост ще се променят.
Ще настъпи ерата на електромобилите, които ще се зареждат от пътищата.

Живял в един град човек, който обичал да изучава Тора. Той работел, жена му му помагала и всичко вървяло като по часовник. Но човекът се разорил. За да изхрани жена си и децата си той отишъл в друг град и станал учител е едно училище. Там той учел децата на иврит.
В края на годината той получил заработените сто монети. Решил да ги изпрати на жена си, но тогава още нямало пощи. За да изпратиш пари от един град в друг, трябвало да се намери човек, който отивал в другия град и да му заплати за услугата
Оттам минал амбулантен търговец. Учителят го попитал :
– Накъде отиваш?
Търговецът назовал различни градове. Между тях бил и градът, където били жената  и децата на учителя. Тогава учителят го помолил да занесе 100-те златни монети на жена му. Търговецът отказал, но учителят се опитал да го убеди:
–  Господине, жена ми отчаяно се нуждае от тези средства. Тя няма с какво да нахрани децата. Ако й ги предадете ще можете да й дадете толкова от тях, колкото искате.
Алчния търговец се съгласил, вярвайки, че ще преметне учителя.
–  Добре, – казал търговегът, – но при едно условие. Напишете на жена си, че от тези пари мога да й дам толкова, колкото аз искам.
Учителят нямал друг изход и написал писмо на жена си: “ Изпращам ти 100 монети с условие, че този човек ще ти даде толкова от тях, колкото сам иска.“
Пристигайки на мястото, амбулантния търговец повикал жената на учителя, дал и писмото и й казал:
–  Това е писмо от мъжа ви, а ето и парите. Според нашата уговорка аз трябва да ви дам калкото искам от тях. За това ви давам една монета, а 99-те оставам за себе си.
Бедната жена го помолила да се съжали над нея, но той нямал сърце, а камък. Останал глух на молбите й. Настоявал, че такава била уговорката с мъжа й. Така, че и тази една монета той й дава доброволно.
Жената на учителят завела търговецът при местния равин, който се славил със своя ум и находчивост. Равинът внимателно изслушал двете страни и започнал да уговаря търговецът да постъпи милосърдно и справедливо.. Но търговецът не щял и да чуе.
Изведнъж равина бил осенен от една мисъл:
–  Покажете ми писмото, –засмяно казал той.
Дълги и внимателно отново го зачел. След това сурово погледнал търговеца и казал:
–  Колко пари от тези искаш да вземеш за себе си?
–  Вече казах, –  отговорил алчния търговец, – 99 монети.
Равинът станал и сърдите казал:
– Тогава ти трябва да й ги дадеш според уговорката и да вземеш само една монета.
– Искам справедливост! Къде е тук справедливосттта? – развикал се търговецът.
– За да се спази справедливостта, трябва да се изпълни уговорката, – казал равина. –  Тук ясно пише: „Скъпа жено, търговецът ще ти даде толкова от тези пари, колкото сам иска.“ Колко монети искаш? Деветдесет и девет? Толкова трябва да й дадеш и да вземеш само една монета. Свърших! Делото е приключено.

Художници, които искат да подобрят уменията си, често са в търсене на съвършения материал за работата. Все по-често, търсенето ни води до познатите камък, гипс, пясък, бронз и дори лед, както и на материали, които изглеждат неподходящи за създаване на скулптури. Като например проводници, храна или кибритени клечки.
При избора на материали Крис Гилмор се ръководи от това доколко са достъпни и икономични. Така той решил да създаде своите скулптори от картон за опаковка.
Даже при използване на кибритени клечки за направа на замъци остават кутийките от кибрита неупотребени, а при избрания картон всичко влиза в работата.
Всичките работи на майсторът са направени в естествена големина и се отличават с поразителна преработка на най-дребните материали. В неговите скулптори няма дърво, кабели или гума, само картон и лепило.
Скулпторът казва: „Голямото изкуство не се нуждае от големи разходи“.
Някои скулптури носят „белега на миналото“ под формата на оставащите условни обозначения, които обикновено се прилагат на картонените опаковки. Но това съвсем не ги загрозява, а хармонично се вписват в общата картина.
Единственият минус при използване на картона е, че скулпторите направени от него, не трябва да се доближават до вода и огън.

През 1832 г. първенците на Градец, начело с Руско чорбаджи, успели да издействуват разпореждане от русенския валия Мехмед Саид до сливенския местен управител Садък ага „да поправят черковата си“.
Каквато те в същност са нямали. И то с условие да не е „нито с един пръст повече от старите размери“.
На мястото на „папаз еви“ или поска къща, жителите на Градец вдигнали църквата „Свети пророк Илия“.
Тя е била изградена от камък с дебели стени и малко на брой тесни прозорци, приличащи на бойници. С други думи, освен религиозното си предназначение тя е имала и отбранително-стратегически характер. Нейното освещаване по всяка вероятност е станало през 1856 г., ако се съди по някои от иконите и най-вече по тази на Дева Мария от ляво на главния вход на олтара, която носи дата 24 март 1856 година….
Тази църква е просъществувала малко време. Малка по размери, с пропукани стени, тя е била съборена и през 1882 г. е започнало строителството на сегашната църква.