Пленниците бяха събрани на хиподрума в Москва и на стадион „Динамо“. Преди това всеки немец беше преминал през щателна проверка. За парада в Москва взеха само здравите и можещите да се придвижват самостоятелно.
Пожарникарите донесоха вода на военноплениците, но тя бе достатъчна само да се утоли жаждата им, но не и да се умият. Те имаха доста неугледен вид, немити, без обувки, но за това пък им раздадоха подсилени дажби, овесена каша и хляб със салам.
На 17 юли в 11 часа сутринта пленниците бяха разделени на две групи. Построиха ги по звания по 20 в редица. Първата група от 42 хиляди човек премина за 2 часа и 25 минути Ленинградското шосе, улица Горки, през площа Маяковски до гарата в Курск. Сред тази група имаше 1227 пленени с офицерски и генералски звания.
Втората група същояща се от 15 хиляди човека за 4 часа и 20 минути, премина почти същия маршрут и стигна гара Канатчиково.
Колоните се охраняваха от конници с голи саби и охрана с пушки. Зад
плениците се движеха машини за поливане, които символизираха отмиването на „нациската измет“ от земята.
„Парадът“ завърши в седем часа вечерта, когато плениците бяха качени по вагони и откарани по местата, където ги държаха затворени. На четирима пленници, изоставащи от колоната беше оказана медицинска помощ.
Сред пленниците имаше колона от французи колаборационисти. Те носеха на куртките си трикольорна значка. Когато се изравниха и видяха генерал Птит, който стоеше в задната част на камиона, започнаха да викат:
– Да живее Франция, наш генерал! Ние не бяхме доброволци! Нас ни призоваха насила. Да живее Франция!
Ернест Птит не прояви към тях никакво съчувствие. Изплю се злобно и през зъби каза:
– Мерзавци! Който не е искал, той не е с нас.
По време на парада от стана на населението се чуваха скандирания:
– Смърт на Хитлер! Смърт на фашизма!
Агресивност и преки нападки срещу пленниците нямаше много, въпреки че хората бяха настроени доста злобно към пленените.

Главата на едно семейството от Ловешка област бил отчаян. За съжаление това е напълно нормално състояния в сегашната ситуация. Заложил дома си, но така и не могъл да се разплати с банката.
Но, за разлика от много свои събратя в нещастието, нашият герой намерил един много необичаен изход. Наел багер разрушил къщата си до основи, натоварени отломките в камион и се отправили към банката.
Той направил това не защото бил обезумял. Работата е там, че според условията на ипотеката, в случай на неплащане на дълга, банката трябвало да вземе само дома, но не и земята на която е построен.
Така след като семейството поумувало, решило да разруши къщата си и да закара отломките от нея в банката, а на земята да си построи нова къща.
Трябва да отбележим, че семейството преди да се реши на такава радикална стъпка е помолило банката да не им отнема дома. Те обещали, че в най-скоро време ще решат финансовите си проблеми. Въпреки това, мениджърът категорично отказал, заявявайки, че „в правилата на банката не се предвиждат никакви изключения“.
След това главата на семейството се усмихнал. След това позвънил на свой роднина, шофьор на камион и го помолил да му помогне.

Първата такава алея се е появила в град Krommenie, Холандия. Откриването ѝ е станало след като строителите положиха първите ѝ 100 метра.
Велосипедната алея наречена SolaRoad е построена от модулни слънчеви панели с размери 2,5 на 3,5 метра, а на повърхността на панелите се намира защитен прозрачен слой с дебелина 1 сантиметър. Защитата добре пропуска слънчевите лъчи. Освен това издържа голямо натоварване, пробван е дори камион, устойчива е на дъжд, сняг и лед. На нея няма да се хлъзгат колелетата.
SolaRoad изпълнява всички замислени функции за нея. По нея се движат и граждани, а събраната енергия се подава на светофари, улични лампи и най-близките къщи.
Компанията планира да снабди със слънчеви панели още няколко десетки километра от велосипедната алея.

При фермера дошла една крава и казала:
– Скъпи, спопанино! Навярно си забелязал, че пасищата са далече от селото. Пътя е каменист, а аз съвсем не съм млада. Докато отида на пазбището, всичките копита ме болят. Като се върна вечер в плевнята пак ме болят. Сутрин като си помисля за предстоящия път, даже не ми се става.
– Ти не искаш да ходиш на пасбището?
– Искам, разбира се. Виж, ти имаш камион и трактор с ремарке. Ще бъдеш ли така любезен да ме извозиш до пасището.
„Какво нахалство!“ – помислил си собственикът и избухнал:
– Ти какво, животно такова?! Полудяла ли си? Аз те храня и поя, не за да се радваш на безмисления си живот, а за да те доя. Да я закарам до пасището, утре и телевизор ще ми поискаш. Запечатай си го в съзнанието, ако краката ти престанат да те носат, ще престана и да те храня. Не се опитвай отново да дойде при мен с такива искания. Върви на пасището, а вечер се връщай с пълно виме. Ако една крава не дава достатъчно мляко, се изпраща в кланицата!
Кравата си тръгнала, но от този ден тя не искала повече да живее. Тя си мислела, че стопанина се грижи за нея, защото я обича. Винаги се е радвала вечер, когато се е връщала с пълно виме, защото е виждала, че стопанинът ѝ се радва. Сега, когато усещала, че вимето ѝ се пълни с мляко, изгубвала желание да пасе. От ден на ден тя все повече и повече отслабвала, давала по-малко мляко и всичко свършило така, както ѝ предсказал хазайна.
Протестът на кравата не останал без последствие за собственика ѝ. Той станал по-хитър. Когато при него дошла крава с подобна молба, той ѝ казал:
– Мила краво, ти навярно знаеш, че ще продам твоето мляко на пазара, за да купя храна за теб през зимата? Ако те возя до пасището, ще се увеличат моите разходи. Млякото ти ще стане по-скъпо, а другите ще продават млякото си на по-низки цени. Твоето мляко никой няма да купи и аз няма да мога да ти купя храна за зимата. Навярно не искаш да стане това?
– А на теб нужни ли са ти скъпата кола и тази голяма къща? – попитала кравта.
– Това трудно можеш да разбереш, но без него не може. Другите фермери имат още повече коли и къщи. Аз се сравнявам с тях. Не живея в плевня и не не се прехранвам чрез извозване на боклук. Можем да икономисваме, но не това, което засяга моя престиж. Ако дойдат по-добри времена, аз ще похарча и повече за теб. Ето на плевнята трябва скоро да ѝ правя нов покрив.
И тази крава си тръгнала без нищо от него, но не изгубила волята си да живее. Пасяла трева със същия апетит, както и преди.

Защо в някои страни отношението на народът към управляващите прилича на жена, искрено вярваща, че „ако я бият, значи я обичат“. Знам какво си помислихте, но не това имах в предвид.
Нека да вземем например, Централната африканска република и нейният президент, а след това и император, Жан Бидел Бокаса.
Той обичал народа си силно – пържен, със сос, печен ….
Готвачът на Бокаса виртуозно готвел човешка плът. Често на императорската маса попадали политически противници, министри в опозиция и опасни военни хора, които били трудни за преодоляване.
Така под специалния надзор на императора активно се работело с малолетни и непълнолетни.
През януари 1979 г. в столицата Банги протестирали ученици за това, че ги карали да купуват скъпо грозна униформа от личната фабрика на Бокаса. Били арестувани повече от сто деца на възраст между 6 и 16 години. 40 от тях императорът заповядал да се изпратят в кухнята, а останалите вързани сложил легнали на площада пред двореца и лично премина през тях с камион.
Това била последната капка на търпението. Не, народът не се разбунтувал. Хората стояли в безмълвно възхищение.
Но Франция, бивш суверен на страната, решила да положи край на тези кулинарни излишества. През септември 1979 г. френски десант завзел Банги и свалил императора гастроном.
Истината е, че нямало съд, човекоядецът спокойно си живеел във Франция в собствен замък, а през 1986 г. била отново издигната кандидатурата му за поста президент на Централната африканска република. И народът всячески приветствал завръщането му.
Но как така? При него имало ред. Да хората били изяждани, бичувани и живи закопавани. В страната имало страшен глад и чудовищна безработица, но той бил истински император.
Преизбирането на Бокаса не станало. Неговият черен дроб се оказал много по-умен от народа на Централната африканска република и с доста мъка и болка прекратил съществуването на собственика си в края на 1986 г.