Кирил търсеше любов, но я търсеше на грешни места като партита, пристрастяване, което водеше до зависимост, уличен живот и хора, които търсеха от него само това, което той можеше да има даде.

– Искам да бъда приет, – казваше си той, – да имам значение за някого.

Този глад, го водеше директно към беда.

Кирил бе изправен пред сериозна присъда.

– Това е краят, – клатеше глава отчаяно той.

Внезапно нещо се промени.

– Отказвам да правя нещата по свой начин – и се предаде в ръцете на Бога. – Омръзна ми да бъда изморен, опитвайки се никога да не правя това или онова.

Тогава чу глас:

– Добре дошъл, сине, у дома.

Може би се чудите

– Защо Бог му дава още един шанс.

– Защото Кирил е още негов.

Благодатта не се отказва. Нито при първото падане, нито при седмото, нито при седемдесет и седмото.

Бог не преброява вашите неуспехи. Той ви призовава обратно към Себе Си.

Светът може да ви откаже поредния шанс, но Бог казва:

– Нека опитаме отново.

Станчо бе имал връзка с момиче и това го смущаваше.

– Мислиш ли, че похотта няма последици? – атакува го приятелят му Григор. – А тези последствия водят до скандал. Тайният грях никога не остава скрит.

Станчо бе навел глава и мрачно поглеждаше приятеля си от време на време.

– Похотта ще те отведе по-далеч, отколкото си искал, ще те задържи по-дълго, отколкото си желал и ще ти струва много повече, отколкото някога си възнамерявал да платиш.

– И какъв може да е най-лошият възможен резултата от прелюбодействието? – попита Станчо.

– Няма значение какъв е, – тръсна глава Григор, – но знай, че сатана крои планове, за да го осъществи в най-скоро време.

– И сега какво? – смотолеви Станчо.

– Дори след като си се отвърнал от похотта, мръсотията остава в теб. И дълго след като грехът е простен, саждите от греха остават. Ако си се простил с алкохолизмът, жаждата остава. Дълго след като присвояването е простено, възможностите за работа избледнява. Аферата е приключила, но срамът още витае.

Станчо притисна с длани ушите си. Той не искаше повече да слуша.

Сбъркал бе и съжаляваше.

Чувстваше се опустошен.

И все пак имаше изход от положението.

Станчо падна на колене и започна да призовава Единственият, Който можеше да му помогне и да го освободи – Исус Христос. Този Който бе платил за неговия грях със Собствената си кръв.

Тодор се грижеше за майка си в последните ѝ години. Тя почина на деветдесет и пет години.

Тялото ѝ отслабваше, но желанията и мислите ѝ се променяха:

– Вече не съм превързана към нещата, на които преди се радвах. Не ме вълнуват луксозните подаръци, новите дрехи и любимите храни. Нищо от това вече няма значение за мен.

Вместо това тя запълваше времето си с молитва, химни и Писанието.

Често казваше на тези, които я посещаваха:

– Обичайте и служете на Господа с цялото си сърце!

Нейната предстояща смърт ѝ даде яснота за най-важното в живота.

Ти и аз не е нужно да чакаме края, за да открием разбирането за това.

Никой от нас не знае колко време ни остава. Не ни е гарантирана още една година, още един ден или още един час.

Защо тогава живеем така, сякаш имаме цялото време на света?

Не чакайте криза, за да пренаредите приоритетите си в живота.

Нека днес бъде моментът, в който ще разберете какво е най-важно и започнете да живеете така, сега.

Бончо с искрящи очи и сърце изпълнено с радост заяви:

– Бог е добър. Той е навсякъде и знае всичко. Създал ни е по Свой образ и подобие.

– Но ни е дал да изберем как да живеем, – добави баща му.

– Лошото е, – намръщи се Бончо, – че ние избираме своя път пред Неговия.

Бащата се усмихна:

– Той ни обича повече, отколкото някога бихме могли да осъзнаем. Без значение кой си и какво си направил, Бог те обича с цялата необятност и величие на това, което е.

– Трудно е за възприемане, – призна си Бончо.

– Представи си океан пълен с мастило, а небето цяло от хартия, – замечтано каза бащата. – Ако всеки човек реши да вземе писалка и напише за Божията любов, океана ще се пресуши, а цялото небе нямаше да може да побере всички думи за това колко много Бог ни обича.

– Това звучи доста впечатляващо, – възкликна Бончо.

– По такъв начин може да се опише, колко голяма, по-точно безкрайна, е Божията любов.

– Хората, които ни обичат, – въздъхна Бончо, – понякога ни разочароват.

– Но Божията любов е съвършена, – вдигна нагоре ръка бащата. – Бог никога няма да ни разочарова, нито ще спре да ни обича. Той ни разбира и бди над нас.

– Господ ме обича такъв, какъвто съм? – попита смутено Бончо.

– Той е доказал любовта си към нас, защото позволи на Сина си да поеме наказанието, което ни се полагаше и ни дава вечен живот, ако повярваме в Неговата жертва.

– Добре, да кажем, че повярвам, а после? – повдигне рамене Бончо.

Бащата потупа сина си по рамото и каза:

– Да познаеш и разбереш повече от Бога и Неговия характер е приключението на живота ти.

Цигулар облечен с бледа тениска, нахлупил на главата си бейзболна шапка, свиреше близо до гарата.

Той едва докосваше с лъка си струните, а се разнасяше прекрасна музика.

Повечето хора преминаваха край него, без да му обръщат внимание. Само една малка част спираха, за да се насладят на поредното парче.

Кой беше той?

Един виртуоз на цигулката, но за повечето това нямаше значение.

Дори, когато изсвири едни от най-трудните цигулкови произведения в света, цигуларят не успя да привлече вниманието на болшинството.

Колко лесно пропускаме чудесата, случващи се пред нас?!

Бог е навсякъде, „изпълва небето и земята“. Той присъства и на най-обикновените места.

Нека държим очите и ушите си отворени, за да Го наблюдаваме и слушаме.