Павел се усмихна и попита:

– Какво ви идва на ум, когато чуете думата „наследство“?

– Какво друго освен пари, собственост, инвестиции, – бързо реагира Гошо.

– Еврейската дума“нахала“, превеждана като „наследство“ има много по-богато значение, – поклати глава Павел. – В еврейски смисъл тази дума обхваща земя и териториални владения, семейно наследство, духовно наследство и дори божествена благословия. Бог не ни призовава да оставим само финансови активи на бъдещите поколения, въпреки че и това е необходимо……

– Какво всъщност Бог ни призовава да оставим като наследство? – повдигна вежди въпросително Васко.

– То включва вяра, мъдрост, характер и материално осигуряване, – поясни Павел.

– Това си е точно така, – съгласи се Филип. – Погледнете, 70% от богатите семейства губят богатството си до второто поколение, а 90% го губят до третото. Защо става така?

– Ако няма мъдрост, която да управлява парите, характер, който да ги стопанисва и цел, която да ги насочва води до разрушение и унищожаване, – отговори Валери.

– Вярно е, – съгласи се Митко. – Наследството не е само това, което оставяме след себе си, но и какви ще станат нашите потомци с това, което сме инвестирали в тях.

– Божието желание не е само да прехвърлим финансовите си активи на следващото поколение, но и да предадем нашата вяра, ценности, мъдрост и нашия характер, – допълни Павел. – Пълното наследство отразява Божията щедрост към нас. Господ ни дава не само материални благословения, но и мъдрост, идентичност и цел.

Лошо ли бе времето или хубаво, нямаше значение. Младежите не преставаха да се събират и да обсъждат това, което ги вълнуваше.

Този път Миладин започна дискусията:

– В всяка старана има посолства на чужди държави. Правилата на съответния народ се прилагат в границите на посолството. То е убежище за сънародниците му.

Михаил се почеса по главата и добави:

– Като си помисля, виждам, че по подобен начин Бог е определил църквата като убежище. Тя трябва да е като едно райско кътче тук на земята.

– Е, да, – съгласи се Здравко, – тя е като предварителен преглед на Божието царство.

Крум подскочи:

– Тя е подобно на филмовите премиери, които привличат хората към предстоящия филм.

– Съгласен съм, – подчерта Михаил, – че църквата трябва да привлича хората към алтернативен начин на живот, който е отблясък на Божието царство.

– Вярно е, – плесна с ръце Димо. – В света може да има война, но в църквата трябва да има мир. Бедността, църквата е необходимо да замени с доброволно споделяне и даване, а расизмът с освобождение, справедливост и единство.

– Не всичко в църквата е идеално, – отбеляза Виктор, – за това често я критикуваме.

Димо поклати глава:

– Едно е да оценяваме честно църквата, но съвсем друго е да не я одобряваме. Нека внимаваме какво говорим и как се отнасяме към нея.

– Исус обича църквата, умря за нея и ще се върне да я вземе, – заяви Михаил. – Вместо да критикуваме, нека горещо се молим за Божията невяста.

Всички се съгласиха с това.

Младежи използваха затоплянето на времето и излязоха на разходка.

Разговорът дойде спонтанно. Той бе породен от нещо, което бе в сърцата на тези млади хора и силно ги вълнуваше.

– Гладът на душата е един и същ, независимо от това дали живееш в дворец или бедна колиба, – изпъшка Симеон.

– Така си е, – веднага се съгласи Станчо, – няма значение дали си секс символ, известна филмова звезда, популярен шоумен или отдадена съпруга и майка.

А Васил добави:

– Които и да сме, където и да ни е отвел живота, колкото и да имаме или нямаме, вечно жадуваме за повече. Искаме да сме по-богати, по-красиви и нещата да стават по-бързо. Търсим нещо, което да засища духовния ни глад.

Симеон леко се усмихна:

– Някои хора признават своя глад и се стремят да го задоволят по приемливи начини, според тях, като образование, кариера, влиятелни приятели или престижна служба.

– Да но има и такива, които са отчаяни и ядосани, – отбеляза Калин. – Те задоволяват духовния глад с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици, алкохол и дори насилие.

– Каквото и да правим, всички се нуждаем от Бог, – констатира Димчо.

– Не всеки би се съгласил, – промърмори Трифон. – На някои им се струва глупаво.

– Единственият начин е да опитат, – подхвърли весело Жоро.

И всички се засмяха.

Радка се настани до прозореца. Тя чакаше с нетърпение баща си да пристигне.

Но когато светлият ден потъмня и се превърна в нощ, ентусиазмът ѝ избледня, тя осъзна:

– Татко няма да дойде.

Родителите на Радка бяха разведени, а тя копнееше да прекара време с баща си.

Девойката си помисли:

„За него аз нямам никакво значение. Той не ме обича“.

Нашите земни родители ще ни разочароват, но ние имаме небесен Баща, Който ни обича и няма да ни изостави.

Бог ни обича толкова много, че даде Своя Син Исус, Който даде живота Си за нас.

Той винаги е на разположение за нас в молитва и обещава: „Никога няма да те оставя; никога няма да те забравя”.

Можем да почиваме сигурни в Неговата любов.

Васко живееше до два строителни обекта.

Един ден вдъхновен от издигащите се сгради той предложи на приятелите си:

– Хайде да си построим крепост.

Събраха остатъците от материали по обектите. Взеха инструменти от домовете си и започнаха.

Няколко дни пъшкаха и се мъчеха да накарат материалите, които имаха да послужат на целите им.

Първоначално всичко беше забавно, но това, което построиха бе жалко отражение на вече построените сгради наоколо.

Крепостта, която си построиха, много скоро се срути.

Така става и с нас, когато строим паметници на себе си и на своите постижения, те не издържат дълго.

Това, което строим без Бога, няма дълъг живот, но Божието име и това, което правим за Него, имат трайно значение.