Баба Магда почина. Тя бе на деветдесет години. Покоя след смъртта ѝ отразяваше спокойствието в живота ѝ.

Близките ѝ казаха:

– Вечерта беше много весела. Легна си ….. и повече не стана.

Магда бе отдадена на децата и внуците си. Тя бе останала рано вдовица. В църквата бе приятелка на всички млади жени.

Баба Магда не се отличаваше с някакъв особен талант, но искрената ѝ вяра в Бога, вдъхновяваше тези, които я познаваха.

За нея по-младите казваха:

– Когато имаме проблем, не търсихме какво казва някой известен проповедник, а отивахме направо при баба Магда, да чуем какво тя мисли по въпроса.

Много от нас са като тази жена, съвсем обикновени хора.

Името ѝ никога не бе споменато по новините или по празниците. За нея няма да се издигне паметник, но живота, който тя е изживяла със Исус, не може да се приеме за обикновен.

Тази жена не извърши нещо велико и забележително, докато бе жива, но тъй като се подчиняваше във всичко на Бога, вярата ѝ не бе напразна.

Господ използва живота ѝ по начин, който надхвърляше всякаква известност.

Ако сте разочаровани от това как живеете, обърнете внимание на това, че ако живеете с вяра в Бога, това оказва влияние на вечността.

Дори да смятате, че у вас няма нещо значително, вие можете да притежавате необикновена вяра. А това е много повече от слава, почести и известност в съвременния свят.

Дани бе ревностен във всичко, което вършеше. Посвещаваше му се изцяло.

За това казваше постоянно:

– Във всичко, което извършвам влагам от себе си повече от 100 процента.

Това звучи прекалено силно, но Дани настина се отдаваше целия на това, което в момента правеше.

Един ден Станчо му каза:

– Ти не можеш да даваш повече от 100 процента, това практически е невъзможно. Освен това смятам, че трябва да коригираш нещата в живота си.

– Какво трябва да променя във всекидневието си? – учудено попита Дани.

– Трябва да предложиш на живота си остатъците, – отговори Станчо.

– Какво? Какви остатъци?

Недоумението на Дани нарасна.

– Вероятно това противоречи на всичко, което си учил, слушал и чел, но ако животът ни получава остатъците, то Бог ще получава първото и най-доброто от нас.

– Виж това е ново за мен, – призна си Дани. – И да ти кажа честно все още не го осъзнавам напълно.

– Дай си време да го възприемеш, заслужава си, – посъветва го Станчо. – Нашето първо и най-добро не трябва да отива в нашите земни взаимоотношения, тренировки, кариера и финанси, то трябва да бъде отдадено на връзката ни с Господа.

– Така е, – съгласи се Дани, – Бог е ревнив и желае много по-дълбока връзка с нас.

– Спомни си какво казва Божието Словото, – предизвика го Станчо, – „да представят телата си в жертва жива, света, благоугодна на Бога“. Какво означава това?

– Всяка част от нас трябва да бъде жертвана на Бога.

– Да, – възторжено възкликна Станчо, – Бог трябва да е първи в живота ни и да получава само най-доброто от нас.

– Знаеш ли, събуждам се сутрин рано, за да тренирам, но малко място оставам през деня за Бога, – призна си Дани.

– Трябва да промениш приоритетите си, – наблегна категорично Станчо. – Едно знам със сигурност, че ако принесеш първото и най-доброто на Бога, Той ще благослови остатъците ти по начин, който никога не си очаквал. В жестоката конкуренция, в която живеем ще побеждаваме, но само с повече от Бог.

– Да, – потвърди Дани, – моите приоритети и желания трябва да съответстват на Неговата воля.

Мирослава от няколко години страдаше. Тормозеше я така наречената клинична депресия.

През всичките тези години тя се питаше:

– Какво се случва всъщност? И защо точно на мене?

Един ден седна и започна да анализира постъпките си, причините, които ги предизвикваха и последствията от тях.

В главата ѝ се загнезди мисълта:

– Мислите трансформират живота ти. Както човек мисли в сърцето си, такъв е и той.

Тя бе шокирана.

– И какво излиза? – запита се тя. – Нима моят характер е сума от всичките ми мисли?

В представите ѝ се появи растение, което поникна от семе, а на глас каза:

– Така и всяко мое действие е следствие на семената в мислите ми. Но мисълта не е само семе, а и емоция.

Мирослава стана и започна да крачи неспокойно из стаята си.

– Излиза, че емоционалният смут, който преживявам е като термометър, който показва, че нещо не е наред в мислите ми, които негативно влияят на живота ми.

Тя бе чувала баба ѝ да казва:

– Душата привлича желанията, които прикрива. Не само тези, които обича, но и тези, от които се страхува.

Тогава Мирослава не разбираше добре тези думи, но сега ясно осъзнаваше:

– Ние не привличаме в живота си това, които искаме, а това, което сме. Наистина душата привлича нещата, които таи.

Искрите на откровението я подбуждаха и тя продължи да разсъждава на глас:

– Колко глупаво съм си мислела до сега, че мислите ми се пазят в тайна, която е дълбоко скрита в ума ми. Да, но мислите ми биха могли да афектират живота ми! …. Те се превръщат в навици….. И какъв е изводът?

Погледа и попадна на Библията, която бе отворена на масата.

Приближи се и първото, което прочете бе:

– ….. „всичко, що е истинно, що е честно, що е праведно, що е любезно, що е благодатно, – ако има нещо добродетелно, и ако има нещо похвално, – това зачитайте“.

И Мирослава взе решение:

– От днес ще живея без негативните и нанасящи ми вреда мисли. Ако такива се появят, ще ги замествам с думи от Божието Слово.

Вятърът разбъркваше и смесваше опадалите листа, както художник боите си. Мярна се самотно куче и се загуби в опадалата шума.

Соня, Видул и Захари крачеха енергично из парка. Тримата водеха ожесточен спор.

– Ако църквите са далече или хората са болни, никой не може да ги задължи да отиват там, – наостри се Захари.

– Ако имат желание …., – опита се да каже Соня.

Но Видул рязко я прекъсна:

– При днешната обстановка, по-добре никой никъде да не ходи.

– Добре, – примирено каза Соня, – не можем да останем на едно и също мнение. Нека да отидем до нашия свещеник Никифор.

– Добра идея, – възкликна възторжено Видул.

– Ще чуем и неговото мнение, но той дали ще ни убеди, че е това е правилното решение, – усъмни се Захари.

– Е, нека все пак да опитаме, – настоя Соня.

Тримата бързо отидоха до близкия храм и се срещнаха с Никифор.

Той ги поздрави и много им се зарадва.

– Какво ви води при мен? – кротко попита свещеникът.

– У нас възникна спор, – започна припряно Видул, – Има много храмове и църкви, но те са доста далече за някои хора.

– За такива е твърде тежко да отиват там, особено ако са болни, – добави Соня.

– Вие какво бихте посъветвали такива хора? – попита Захари.

Свещеникът поглади с ръка брадата си, вгледа се далеч напред пред себе си и каза:

– Когато ме заболи зъб, аз не оставям болката да ме измъчва, като се оправдавам, че зъболекарския кабинет е далеко. Напротив правя всичко възможно да стигна там колкото се може по-бързо.

– Така е, – съгласиха се и тримата.

– Освен това, – продължи свещеникът, – има такива недъзи, които карат хората да отиват на хиляди километри, за да спасят живота си. Ако за човека душата му е безценна, повярвайте ми, той ще отиде навсякъде.

Наближаваше рождения ден на Лъчезар и неговата жена Мариела, реши да го изненада.

Тя отиде при фотографа и го помоли:

– Искам да ми направите такива снимки, на които да не личат бръчките, мазнините и всичко, което би могло да ме загрозява. Искам да изглеждам страхотно поне веднъж за съпруга си.

Когато му подари албума със снимките, Мариела бе изненадана, защото Лъчезар никак не се впечатли. Всъщност бе много разочарован.

С фотографа по-късно той сподели:

– Когато отворих албума и вядях снимките, сърцето ми се сви. Вие сте много талантлив фотограф. Тези фотоси са много красиви, но … те не са на моята съпруга.

– Тя ме помоли, – нерешително каза фотографът, – да премахна всичките ѝ „недостатъци“.

– Да, но така сте заличили всичко, което представлява живота ни, – тежко въздъхна Лъчезар.

– Не ви разбирам, – фотографът изненадан погледна към нещастният съпруг.

– Разбирате ли, – опита се по- меко да обясни Лъчезар, – когато премахнете всички белези по тялото ѝ, получили се при двете ѝ раждания, заличавате спомените от времето, когато се появиха децата ни.

Лъчезар се усмихна на нещо далечно, за което отдавна не бе се сещал.

– Отнемайки бръчките ѝ, вие изтривате десетилетия от нашия смях и притеснения.

Той разроши косите си с едната ръка и продължи:

– Отсъствието на мазнините по нея заличава любовта ни към всякакви лакомства, които сме яли през годините.

Фотографът вдигна рамене.

– След като видях снимките, – Лъчезар говореше притворил очи, – осъзнах, че не съм казвал на жена си, колко много я обожавам и обичам такава, каквато е.

Разбралият грешката си мъж поклати тъжно глава и продължи:

– Вероятно тя си е мислела, че ще изглежда така, както аз я искам.

Лъчезар замълча за малко, а след това добави:

– Трябва повече да я уважавам дори с цялото ѝ несъвършенство.

Той се изправи и продължи монолога си:

– Ще се постарая това да се случва по-често до края на дните ми.

Обърна се към фотографа и се усмихна:

– Благодаря ви за напомнянето.