Дико завиждаше на другите за красивите им тела, банковите сметки, връзките , които имаха в обществото и многото неща, които притежаваха.

Това той пазеше в тайна, защото много го смущаваше.

С други думи Дико желаеше да живее нечий чужд живот.

Той не се радваше на това, което имаха околните, а плачеше:

– Защо Пепо има такава хубава кола, а аз нямам? Ето Петрана успя и се нареди на хубава работа, а аз пак увиснах. Ех да имах мускулите на Чори, чудеса щях да направя. …..

Това го изяждаше физически и духовно.

Приятели му казваха:

– Ти си прекрасен човек.

– Защо ти е нужно да бъдеш като този или онзи?

– Живей своя си живот.

Но той така бе обсебен от завистта и не искаше да чуе.

Повечето го съжаляваха, но Дико остана сляп и за това.

Един ден Стоян го посъветва:

– Ако вярваш в Евангелието, ще осъзнаеш това, което имаш в Христос и ще бъдеш освободен от робството на завистта.

– Какво робство? – възкликна Дико. – Дай ми парите на Станимир, колата на Пешо, домът на Екатерина, телосложението на Димо, …

Той изброява още много неща, които искаше да има, а накрая заключи:

– Тогава ела да видиш какъв прекрасен живот ще живея.

Семейство Ангелови празнуваха. Приятели поднасяха подаръци на младите.

Сашо бе последен. Той протегна ръка към двамата. В дланта му имаше малко пакетче.

Наоколо зашушукаха:

– Нещо дребно и малко.

– Нямаше ли пари за повече.

Сашо смутено повдигна глава и бавно каза:

– Някои от Божите чудеса също са малки, но не бива да се пренебрегват.

Тези думи заляха хората поканени на празника и те се смутиха.

Семейство Ангелови всяка годинат си напомняше:

– Бог действа дори в малките неща. Плащане на сметка. Осигурява храна. Лекуване на настинка.

Всичко това водеше до впечатляващ списък на Божието снабдяване.

Не презирайте малките неща.

Когато се уморим от малките чудеса в Божието дело и около нас, нека си спомним, че някои може да са „малки“, но чрез тях Той гради по-великите Си цели.

Севда сподели:

– Объркана съм. Не знам какво да мисля, за общението с моите родители?!

– Имала си проблем с тях и носиш още белезите на тяхното насилие над теб ли? – попита я Маргарита.

Вместо отговор Севда изстреля бързо следващия си въпрос:

– Как мога да почитам родителите си, ако действията им не са били почтени? Това означава ли, че трябва да остана под техен контрол и да се поддавам на манипулациите им, за да угодя на Бог?

Маргарита поклати глава:

– Трябва да ценим високо ролята на нашите родители в нашия живот, но това не означава, че имат право да унищожават живота ни само защото са ни родили на бял свят.

– Какво да правя? – Севда бе още по-объркана.

– Докато оценяваме живота си, можем да почетем родителите си, като осъзнаем тежкото влияние, което са имали върху нас.

Севда въздъхна дълбоко, а Маргарита продължи:

– Не трябва да им позволяваме да ни манипулират и злоупотребяват, за да угодим на Бог. Все още можем да изберем да ги обичаме, въпреки че може да се наложи да поставим граници във връзката си с тях.

– Трудно е това за мен, – повдигна вежди Севда.

– Тогава помоли Бог, да ти помогне да почиташ, обичаш и показваш уважение към родителите си. Нека Той ти покаже как да имаш добри, здрави граници в отношенията си с тях.

Пламен четеше думите на света Тереза Авилска:

–“Христос няма тяло, освен твоето, нито ръце, нито крака на земята, освен твоите,
твои са очите, през които Той гледа със състрадание на този свят.
Твои са краката, с които ходи, за да върши добро, твои са ръцете, с които благославя целия свят“.

Тези думи оказаха силно влияния върху него и той се замисли:

– Не мога да направя всичко, но трябва да правя каквото мога, за да накарам хората да дойдат в Божия дом.

Баща му бе казал:
– Истината за това кои сме се крие в това как живеем всеки ден. Ако искаш да повлияеш на другите, бъди жив пример за принципите, идеалите и вярата, които защитаваш особено, когато си под натиск, възникват предизвикателства или когато животът стоварва върху теб трудност след трудност.

– Така е, – съгласи се Пламен. – Тези около мен, гледат и забелязват как реагирам на най-тежките моменти в живота. Наблюдават ме как се отнасям към другите. Оценяват искреността ми според това дали се съобразяваш със собствените си твърдения, когато дойдат трудни времена.

Пламен наклони глава и се запита:

– Това означава ли само привидно да съм позитивен? Не, не може да бъде!

И отговорът дойде :

– Вместо да се отчайваш, потърси Бога и остави Той да те води.

Най-накрая Пламен осъзна:

– Аз съм част от Божия план и Господ има решение за всяка ситуация изпречила се пред „несъвършеното Му дете“.

Милена плачеше:

– Толкова много очаквах, а сега ….

Приятелката ѝ Ема я прегърна и добави съчувствено:

– Голямо разочарование! Така става, защото това което очакваме, често не се припокрива с реалността.

– Имах такива мечти, но паднах в капана на очакването. Защооооо? – гневно размаха ръце Милена.

Ема се опита да я успокои:

– Ние очакваме някой да направи нещо за нас в точно определено време или място, защото е казал, че ще го направи. Друг път ние имаме очаквания към тях, защото си мислим, че те просто трябва да знаят. Проблемът е, че ние нищо не им казваме.

– Не мисля така, – сбърчи нос Милена.

– Вземи например, двама съпрузи, – започна спокойно Ема. – Той или тя очакват да бъдат посрещнати техните нужди и желания, но това е нереалистично. Обърни сценария. Може ли съпругът или съпругата да очаква съвършенство от другия? Едва ли!

– Е, добре, – Милена скръсти ръце пред гърдите си, – ще споделя очакванията си, но ако отсреща човекът не се съгласи?

– По-добре предай очакванията за живота, семейството и бъдещето си на Бога, – посъветва я Ема.

– Нали желаем добри неща в живота си? Какво лошо има в това?

Ема се усмихна:

– Лошото е , че държим на определени идеали, за това сме напрегнати и не искаме да ги пуснем.

– Ох, – въздъхна тежко Милена.

– Бог през цялото време ти казва: „Имам нещо много по-добро от това, за което държиш толкова много. Аз мисли най-доброто за теб“.

– Не звучи ли логично, да оставим мечтите си на Него? – повдигна рамене Милена.

– Очакванията сами по себе си не са лоши. Но ние трябва да бъдем реалисти за тях и да ги предадем на Бог, – поклати глава Ема.

– Реалистично, нереалистично, …. не ме интересува, искам …., – Милена настояваше на своето си.