Бай Васил бе известен в града кундурджия. Ще попитате:
– Що за професия е това?
Ако ви трябват чепици, т.е. обуща трябва да намерите обущар или кундурджия, за да ви ги изработи. Въпреки че днес обущарите поправят, а не правят обувките, които купуваме от магазина. Май тази професия е на изчезване?!
Та думата ми бе за бай Васил. Оправен човек бе. Уважаваха го не само за майсторлъка му, но и за мъдростта му.
От няколко дена на площада идваше Марин Петльов, спираше хората и се опитваше да ги поучава на това или онова. Даваше им умни съвети, все едно притежаваше голям опит.
Бай Васил много добре познаваше този млад мъж. Той нямаше нищо против това, което младежът казваше, но го дразнеше едно, че говори и поучава за неща, които може би само бе прочел от книгите или бе чул от някой, а животът му съвсем друго говореше.
Един ден кундурджията не се стърпя и попита:
– Марине, ти изпълняваш ли всичко това, на което учиш хората?
Младият мъж се позасмя и хитро погледна бай Васил:
– Не! А нужно ли е това?!
– Че как така? – възмути се кундурджията. – В противен случай ти ги мамиш.
– Ех и ти бай Василе, – въздъхна дълбоко Марин. – Нима ти носиш всички кундури, които си направил.
Старецът вдигна възмутена ръце:
– Каква младеж! Боже, опази ни!
