Една жена се оплаквала, че богатството не ѝ носело щастие.
Чул я един мъдрец и ѝ казал:
– Нима мислите, че без разкош и комфорт няма щастие? За да си истински щастлива, мила моя, ви трябва само едно. Трябва да имате нещо, по което толкова да се увлечете, че да забравите за себе си.

Това неудобство го имаше още с наемането на павилиона. Тогава беше по-млада, но сега годините си казваха думата. Става дума за най-обикновена тоалетна. Такава имаше само в близката гара.
Заключи вратата и се насочи от другата страна на гарата. Наближаваше, когато се стъписа. Очите й се уголемиха, а страхът придвижи краката назад. Устните й бавно се раздвижиха, а звукът излязъл от тях, едва се чу:
– Господи!…Това не може…
Страхът обърка мислите й, залюля едрото й тяло и тя едва се задържа на краката си.
Не почака да я подсещат и с невероятна бързина се върна в павилиона, забравила на къде е тръгнала.
Съседката от съседнодното магазинче погледна уплашената й физиономия и загрижено я попита:
– Какво ти става? Да не ти е лошо?
Жената стъписано я погледна и още не успяла да се отърси от уплахата си каза:
– Знаеш ли кого видя? Невероятно…
Другата досетила се какво се е случило, усмихвайки се я запита:
– Да ни ти се е привидяла баба Петра? – усмивката й заля цялото лице. – И на мен ми се случи. Вървях към гарата и гледам… ама.. като жива, върви срещу мен и потропва с кривака си. Стреснах се, но след това внимателно се вгледах и разбрах, че е друга жена.
Другата въздъхна и успокоена каза:
– Изобщо не я загледах, уплаших се. Сърцето ми заби като камбана, – усмихна се и весело додаде, – плюх си на петите и бегом обратно тук.
Силен смях, като гръмотевечен тътен, се разнесе от двете жени. Хората минаващи наоколо ги гледаха и им се чудеха. А смехът дълго не секваше.

Френският писател Стендал след посещението си във Флоренция през 1817 г. пише: „Когато излязох от църквата на Светия Кръст, сърцето ми силно заби, мослех си, че е прекъснат източника на живота ми. Вървях, защото се боях да не падна…“
Развълнуването на писятеля от шедьоврите на изкуството могат да се наблюдават и при други хора. Те са съпътствани със сърцебиене и световъртеж. Такова психосоматично разстройство е наречено синдромът на Стендал.
Човек попаднал под негово влияние изпитва крайно изострени емоции от съзерцанието на картини към пренасяне в пространствено изображение. Понякога чувствата са толкова силни, че хората се опитват да унищожат произведенията на изкуството.
В по-широк смисъл синдромът на Стендал може да се предизвика от наблюдение на какво да е красиво нещо, било то от природата или жена.

Понякога законите са абсурдни. Такъв е случая с една от жените на тайландския крал Рама V Сунандха Кумариратана, която загинала на 19 години с малката си дъщеря.
Те плували в една лодка и тя се преобърнала. Имало доста хора, които са били свидетели на инцидента, но никой не се е притекъл на помощ.
Виновен за това бил законът, според който на обикновен човек се е забранявало да се докосва до кралска особа, под страх от смъртно наказание.

Ноща обви с мрака си отиващия си ден. Наметна тъмната си перелина с безброй звезди и се заслуша във войствената песен на вяръра. Силует на жена се открояваше в неосетената стаяя. Седеше, подпряла глава върху масата.Мислите й галопираха и я връщаха назад във времето. Ето я с косици от злато разсипващи се върхи крехките й рамене. Топлите кафяфи очи сияеха…
Изведнъж се разнесе звън. Тя отново е в стаята. От мобилният й телефон  се разнасяше позната музика. Погледна дисплея и се засмя: „Сетил се е“.
Натисн бутона и спокойно каза:
– Да.
От телефона се разнесе дрезгав глас придружен с лека кашлица:
– А, май някой се е родил днес?
– Така ли? – поде шегата тя.
– Нали знаеш, аз съм стар човек и често забравям, но днес звънна сестра ти… Та честит рожден ден. Пожелавам, ти, здраве, щастие и сбъдване на мечтите.
– Татко, нали знаеш, че сбъдването на мечтите правят човека щастлив? – подкачи го тя.
– То щастието е относително нещо, но преди всичко бъди здрава. – Въздъхна и продължи. – Помня онази сутрин, когато ми съобщиха, че си се родила.
– Зарадва ли се тогава? – прекъсна го бързо тя.
– Нали знаеш, ние мъжете обикновено искаме момчета….. но сега се радвам, че си жива и здрава, – в гласа му се долови лека тъга.
– Благодаря ти! Ти винаги си бил добър към мен и вечно си ми помагал, – сълзите напираха в очите й
Нощта стана по-ведра, изпълни се с любов и нежност.