Една жена чула шум в кухнята и влязла да види какво става. Заварила мъжа си с палката за мухи да дебне вътре.
– Какво правиш? – попитала жената.
– Трепя мухи, – отговорил мъжът.
– И уби ли някоя? полюбопитствала жената.
– Да, три мъжки и две женски.
Заинтригувана жената попитала:
– И как можа да ги разграничиш, кои са мъжки и кои женски?
– Много просто, – отговорил мъжът. – Три бяха на бирата и две на телефона.

Крачеше нервно в стаята, а мислите му течаха бързо, като придошла река. „Знам къде греша, но ми трябва малко късмет.  Но аз съм късметлия, имам дъщеря, която е най-доброто момиче на света. Какъв по-голям късмет от този искам. Вярно е, че рядко се виждаме, но сега тя работи здраво, а и скоро ще се омъжи. Навярно трябва да благодаря на Бога, че имам някой, който означава нещо за мен. Тя никога не ми прости, че не опазих котката ѝ. Толкова много страдаше тогава, но аз не ѝ се извиних“.

Мъжът беше обронил глава и тъжно се вглеждаше в мрака.

На другия ден я видя. Това беше неговата Диди. Когато младата жена приближи, той успя само да каже:

– Сигурно си решила да се увериш, че съм жив и здрав?!

– Да снощи доста се колебаех, – каза спокойно тя.

– Но все пак се реши! – възкликна той със светнал поглед.

– Има неща, които исках да разбера ……

– Диди, съжалявам, всичко е такава каша. Съжалявам, че загубих котенцето, което толкова много обичаше. Най-много съжалявам, че загубих теб. Но това стана не защото не те обичах, Диди, …

– Естествено.

– Ти не ми вярваш, но не знаеш какво означава да си пристрастен към нещо, което те кара да рушиш всичко ценно в живота си. Знам, че звучи така, сякаш не искам да поема отговорност, но Диди, аз водя непрекъснато тази борба, наистина го правя или се опитвам поне ….

– Татко…..

– Това е по-силно от мен…. Няма значение, едва ли ще ме разбереш. Не търся и прошка, щом съм такъв скапан човек, макар и твой баща. Съжалявам, съжалявам…….

– О, татко, татко…..

– Искам да ти кажа, че те обичам и че ти си най-важното нещо в живота ми. Щом изляза от тук, ще изкупя вината си, обещавам ти.

Той млъкна, а тя се взря в пропитите му с болка очи. Какво можеше да му каже?

Проблемът не беше в това, че баща ѝ не я беше обичал, а това, че той неумело е показвал любовта си, а тя не беше го добре разбрала.

Ето защо великото отмъщение, което беше приготвила за него и което бе обсебило живота ѝ, се оказа едно недоразумение.

Антистен шегувайки се попитал Сократ:
– Защо смятайки, че способностите на мъжът и жената са еднакви, не си възпитал Ксантипа, а продължаваш да живееш с жена, която е най-сръдливата на света?
В отговор Сократ казал:
– Хората, които искат да станат добри ездачи, не си вземат спокойни, а буйни коне. Аз желая да общувам с всички хора. И съм си зел такава жена с убеждението, че щом мога да понасям бурния ѝ характер, то лесно ще се справя и с останалите хора.

Студенти стоят на опашка в столовата. Жената, която раздава храната е доста нервна и се суети.
Един от студентите получава обяда си, котлет с нещо си. Той внимателно помирисва яденаето и авторитетно казва:
– Месото мирише!
На жената, която раздава храната, вече ѝ е писнало от всичко и от всички:
– Какво си мислите,  – сопва се тя на младежа, – на нищо ли да не мирише?

Много хора престъпват прага на църквата, остават на службата, помолят се и всичко това, за да освежат малко душата си.
Веднъж на една от службите дойде една баба. Тя се приближи до свещеника и го попита:
– Отче, колко свещи е необходимо да се сложат пред Господа?
Бабите често се допитват до свещеника и искат точно да им се обяснят нещата, за да не сбъркат.
Свещеникът помисли малко и ѝ отговори:
– Сложи за себе си. На Господа нищо не му е нужно, Той си има всичко.
Един мъж, който беше наблизо и чу думите на свещеника беше озадачен:
– Наистина ли нищо не можем да Му дадем? Няма ли у нас нещо макар и малко, което да Му дадем?
– Как да няма? – избърза да се присъеддина и една по-млада жена към разговора. – А добротата?
– Не, никой в сърцето си няма доброта, – каза тъжно свещеникът.
– А честност, порадъчност? – продължи жената да настоява.
– Разберете, – въздъхна дълбоко свещеника, – ако човек не е отворил сърцето си за Бога, в него няма честност, почтеност, нито жалост към другите.
В живота ние често сме твърде заети и мързеливи, за да отиде в църквата, да си поговорим с Бога в молитва. Отиваме при Него само, когато живота ни е притиснал и не очакваме вече помощ от никъде.
Представете си, когато имате много близък приятел, не го държа в резерва, когато ви е много тежко. Вие общувате с него, ходите му на гости, споделяте мъка и радост. Всеки празник на приятелят ви е и ваш празник. Ето така трябва да се научим да общуваме с Бога, докато още имаме време.