Posts Tagged ‘жена’

Душата ме боли

петък, септември 10th, 2021

Тихомир си припомняше всичко с подробности и дори го обогатяваше всеки път, когато го разказваше на жена си Мартина.

Тя го хранеше с лъжичка като малко дете и отговаряше на всичките му въпроси утвърдително.

– Казваш, че съм спечелил съдебното дело? – питаше за стотен път Тихомир. – И за тази тежка телесна повреда са ми дали …. това са много пари.

– Така е, – съгласяваше се Мартина.

Когато Тихомир се размърдваше, гипсът по него скърцаше. В това многопластие от бинтове той се чувстваше като рак затворен в черупката си.

От време на време някой изохкваше в стаята. Усещаше се мирис на обездвижени мъже и упойка.

На стената бучеше телевизор. Даваха мач, но никой не му обръщаше внимание. Всеки се бе затворил в болките и страховете си за в бъдеще.

– Как се справяш без мен? – питаше Тихомир.

– Трудно ми е, – признаваше си Мартина.

– Не издържам на тези мъки, – тихо шептеше Тихомир, – идва ми да си сложа край на живота.

– Не говори така, – укоряваше го Мартина, – ако не беше ти, онова дете щеше да го премаже камиона.

Тихомир сбърчи нос, но нищо не каза.

– Боли те, че никой не дойде от родителите на онова дете да те види ли? – Мартина се опита да налучка болката му.

– Душата ме боли, – каза тъжно Тихомир. – Нея не можеш да я гипсираш, нито да я увиеш с бинтове. Осакати ли се веднъж, зараства накриво.

Напомнянето

вторник, август 31st, 2021

Наближаваше рождения ден на Лъчезар и неговата жена Мариела, реши да го изненада.

Тя отиде при фотографа и го помоли:

– Искам да ми направите такива снимки, на които да не личат бръчките, мазнините и всичко, което би могло да ме загрозява. Искам да изглеждам страхотно поне веднъж за съпруга си.

Когато му подари албума със снимките, Мариела бе изненадана, защото Лъчезар никак не се впечатли. Всъщност бе много разочарован.

С фотографа по-късно той сподели:

– Когато отворих албума и вядях снимките, сърцето ми се сви. Вие сте много талантлив фотограф. Тези фотоси са много красиви, но … те не са на моята съпруга.

– Тя ме помоли, – нерешително каза фотографът, – да премахна всичките ѝ „недостатъци“.

– Да, но така сте заличили всичко, което представлява живота ни, – тежко въздъхна Лъчезар.

– Не ви разбирам, – фотографът изненадан погледна към нещастният съпруг.

– Разбирате ли, – опита се по- меко да обясни Лъчезар, – когато премахнете всички белези по тялото ѝ, получили се при двете ѝ раждания, заличавате спомените от времето, когато се появиха децата ни.

Лъчезар се усмихна на нещо далечно, за което отдавна не бе се сещал.

– Отнемайки бръчките ѝ, вие изтривате десетилетия от нашия смях и притеснения.

Той разроши косите си с едната ръка и продължи:

– Отсъствието на мазнините по нея заличава любовта ни към всякакви лакомства, които сме яли през годините.

Фотографът вдигна рамене.

– След като видях снимките, – Лъчезар говореше притворил очи, – осъзнах, че не съм казвал на жена си, колко много я обожавам и обичам такава, каквато е.

Разбралият грешката си мъж поклати тъжно глава и продължи:

– Вероятно тя си е мислела, че ще изглежда така, както аз я искам.

Лъчезар замълча за малко, а след това добави:

– Трябва повече да я уважавам дори с цялото ѝ несъвършенство.

Той се изправи и продължи монолога си:

– Ще се постарая това да се случва по-често до края на дните ми.

Обърна се към фотографа и се усмихна:

– Благодаря ви за напомнянето.

Малко по малко

събота, август 21st, 2021

Христина бе добра жена, в истинския смисъл на думата. Не подминаваше паднал, онеправдан, тъжен, лишен от средства и любов човек.

Тя си имаше едно любопитно синче Данчо, което не я оставяше нито за миг свободна. Въпросите му се изливаха като неспирен поток, готов да я погълне.

Една вечер Данчо се въртеше неспокойно и накрая попита майка си:

– Как можеш да издържаш да седиш до умиращи хора в последните им часове, без да можеш да ги спасиш?

Майка му го погали по главата и му зададе следния въпрос:

– Ако трябва да изядеш някое голямо животно, как го правиш?

Данчо бе чувал тази шега не веднъж, затова бързо отговори:

– Малко по малко.

Майка му се засмя и добави:

– Не можем да променим света, нито хората в него. Действаме малко по малко и постигаме нещо, когато е възможно. Даваме всичко от себе си.

– А ако не успеем? – уплашено попита Данчо.

– Втълпяваме си, че сме направили достатъчно – въздъхна Христина, – Така живеем с неуспехите си без да се удавим.

Трите желания

понеделник, август 16th, 2021

Николина бе смела жена. Тя от нищо не се страхуваше. Е, почти от нищо. Само едно нещо я парализираше. Изпитваше огромен ужас от мишки и плъхове.

Една нощ Николина се събуди. Нещо я бе притеснило. Отваряйки очи, тя забеляза голям плъх до леглото си.

Уплаши се. Не смееше да помръдне, защото можеше да събуди мъжа си, а и той би се уплашил от сивия натрапник.

Изведнъж плъхът проговори:

– Ще се махна веднага, ако изпълниш три мои желания.

Николина опули очи и не повярва на ушите си.

– Дайте ми наденицата, дето я сложи вчера в хладилника.

Николета стъпи на пода, като внимаваше да не докосне неканения гост и отиде до хладилника. Отвори го и бързо взе наденицата. Подаде я на плъха, а той поемайки я изскимтя от удоволствие.

– Второ, – продължи нахалникът, – дай ми млякото от делвата, дето ти го донесе свако ти от село.

Николета с нежелания, но притисната от страха, се раздели и с млякото.

– Трето, – гласът звучеше заповеднически, – дай ми малкия си внук. Той вече е два дена при теб.

Внезапно Николета се хвърли към плъха. Хвана го за опашката и го изхвърли през отворения прозореца.

– Детенце му се приискало, – размаха гневно ръце Николина. – Той какво си мисли? Внука си не давам. После какво ще кажа на майка му?

Плъхът летеше от 26 етаж надолу към градинката пред блока и си казваше:

– Е, за детето не съжалявам, но защо не взех наденицата и млякото. Можех да поискам малко сирене и бързо щях да изчезна в дупката, а сега …..

Покритата кофа

петък, август 13th, 2021

На пазара седеше старец. Пред него бяха поставени две кофи. Едната бе покрита, а в другата се виждаха раци.

Който минеше край него предполагаше, че в покритата кофа се крие по-добрата стока.

При стареца се отби една жена и го попита:

– Какво има в покритата кофа?

– Раци, – отговорил старецът.

– Но защо тези сте ги оставили свободно в кофата, а другите сте ги покрили?

– Тези са местни, а другите в покритата кофа са от друго място, – поясни старецът.

– Защо сте покрили чуждите раци? – недоумяваше жената.

– Тези бързо бягат, – старецът посочи покритата кофа. – Отдаде ли се възможност на един от тях да се измъкне, другите го подкрепят и му помагат.

– Добре сте ги ограничили, – засмя се жената. – А местните не бягат ли?

– О, за тях не се безпокойте, – усмихна се старецът. – Ако един от тях види, че друг успява да се измъкне от кофата, веднага го дърпа назад, а ако не успее, вика останалите на помощ.

Завистливият може и нищо да не постигне, но за него е важно, да попречи на друг да има успех.

Завистта изяжда човека отвътре. Тя подвежда хората да унизят някой, за да се почувстват по-добре.

Но който завижда няма покой.