Настъпиха тежки дни. Започнаха да преследват и изтребват християните. Не бяха пощадени нито деца, нито възрастни. Безжалостно се проливаха реки от кръв.
В едно село живееше Васил с жена си Неда и двамата си сина Божил и Добромир. Те бяха християни и въпреки, че бяха далече от насилията и мъченията, животът им съвсем не бе лек.
Васил трудно си намираше работа, а и това, което успяваше да изкара не стигаше да изхрани семейството си.
Но въпреки всичко всяка вечер той заставаше с жена си и децата си на молитва пред Бога.
– Господи, – казваше Васил, – възлагам цялото си бреме на Теб и вярвам, че един ден нещата ще се променят към по-добро.
За да насърчи себе си и семейството си Васил бе написал на една дъска:
„Не винаги ще бъде така!“
И я окачи на видно място в дома си.
Минаха годините на гонение, тормоз и издевателства. В живота настана благоденствие. Дойде свободата. Синовете на Васил отраснаха и имаха вече деца.
Веднъж цялото семейство се събра на обща трапеза в стария дома на Васил и Неда.
Помолиха се и благодариха на Бога за благодатта, успехите и процъфтяващия живот.
Изведнъж Божил забеляза дъската с надписа за насърчение, който баща му бе писал преди и каза:
– Татко махни тази дъска, не искам да си спомням за тежките времена. Нали всичко свърши и остана назад.
– Не, деца мой, нека виси, – каза кротко Васил. – Не забравяйте, че не винаги ще бъде така. И учете децата си на това. Трябва да можем да благодарим на Бога за всичко. В тежко време, да Му благодарим за изпитанията, а във време като днешното – за благословенията.
Само човек, който винаги си спомня за вечността, умее да благодари!
