Не трябва да се опитваме да дадем на децата си повече от това, което им е дал Създателя. От нас те получават цвета на кожата, на косата и на очите. Малко по-късно приемат нашата нашата религия и говорят езика ни. Предполага се, че на тях ще предадем благата си, били те малобройни или многобройни. Освен това не е чудно да продължат нашата професия, работа търговия, защото това е нещо познато и можем да им помогнем. Но можем и да сгрешим, защото можем да настояваме, без да си даваме сметка, че децата ни заместват в постигането на цели, за които сме мечтали в продължение на години.

Не можем да осъзнаем, че в такъв момент децата ни престават да бъдат личности. Те се превръщат в инструмент, които ни позволява да стигнем до там, където не сме могли да стигнем. Те ще учат това, което на нас не ни е било разрешено, ще получат това, което е било невъзможно да получим. Те ще съберат похвали, които никой не ние дал. Така престава да бъде същите и се преобразява от нашите желания и цели за преуспяване в живота.

И все пак повечето от родителите не успяват да превърнат детето си в свое копие, защото то е независимо същество, което чувства, страда и обича.

Страничния ефект от пречупването на волята на детето води до отдалечаване от родителите му. Когато се опитаме да надминем Създателя си, резултатите рано или късно се оказват лоши.

Знаете ли, че съществува език в който имената на дърветата съответстват на звука на вятъра, духащ в тях?
В езикът на индианците макмак някои дървета се назовават в съответствие със звука, който издава вятъра, духащ върху тях през пролетта, час след залеза.
При промяна на звукът се променят и имената.

Веднъж Суворов извикал един от офицерите си, който се отличавал с прекомерната си словоохотливост. Затваряйки вратата Суворов си дал вид, че ще му повери накакъва секретна тайна. Той казал на офицера:
– Вие имате един много зъл враг, който на всяка крачка ви пакости.
Разтревожен от новината, офицерът започнал да прехвърла бързо враговете си. Той изговарял на глас имената им, но Суворов все махал с ръка и казвал:
– Не, не е този.
Тогава Суворов приближил на пръсти до прозореца, а после до вратата, като проверявал дали някой не ги подслушва и пошепнал на офицера:
– Изплезете си езика!
Офицерът се подчинил. Тогава Суворов сочейки езика му казал:
– Ето вашият най-зъл враг!
Много беди са били причинени и се причиняват от неумелото използване на езика. Езикът е най-добрият и най-вредния орган у човека. Той е малък, но чрез него се правят велики дела.
Колко много зло има в неубоздания език!

Според Википедията това понятие означава:“Преносимо периферно устройство с тясна специализация, което се характеризира с малък размер и се свързват със стандартизиран интерфейс за по-сложни устройства“.
Гаджет е заемка от английския език, която в разговорния език означава дреболия, щуротия…
Днес съществуват две теории за произхода на тази дума.
Първата се отнася за строителната компания Gazhet, която през 1866 г. трябвало да постави Статуята на свободата. Първоначално бил изграден миниатюрен вариант на статуята, от която дошло и наименованието на компанията.
Втората теория изглежда по-правдоподобна. Според нея думата произхожда от груб моряшки жаргон. Необразовани моряци наричат гаджет всички малки механични детайли на кораба, на които не знаели как се наричат или са забравили наименованията им. Много скоро, жаргон се е разпространил във всички войски на английскоговорещите страни, включително в авиацията и пехота.
Това е история на не съвсем литературния жаргон, която се е наложила като моден термин в техническия прогрес.

Обидата е малко и много симпатично зверче. На вид е съвсем безобидна и ако правилно общуваш  с нея тя няма да ти навреди.
Обидата не желае да живее в дом. Тя живее свободно и никого не притеснява. Всички опити да си я присвоим, винаги завършва със сълзи….
Това зверче е много малко и пъргаво. То може да попадне в тялото на всеки човек. Когато човек го усети в себе си му става обидно. Зверчето крещи на човека;
– Случайно се натъкнах на теб, пусни ме! Тук е много тъмно и страшно, искам при мама!
Но хората отдавна вече са забравили как да разбира езика на земните същества, особено тези на дребните животинки…
Има кора, които веднага се разделят с обидата. Но има и такива, които не желаят да я пуснат. Наричат я своя и се отнасят с нея, като със скъпоценна играчка. Постоянно мислят за нея. Нощем се събуждат и…
А обидата не желае да живее в човека. Върти се, търси изход, но никога не намира как да излезе. Тя е нещастна, но и човекът е нещастен, но за нищо на света не я пуска. Тъжно му е да се раздели с нея. А зверчето е гладно и му се иска да яде. И така то започва тихичко да яде тайно човека отвътре. И човек усеща това. Ту тук, ту там го заболи. Толкова го боли, че плаче. Но той не свързва това неразположение с обидата. След това човек привиква към нея, а тя го яде, расте, дебелее и съвсем престава да се движи. И до толкова нараства, че става част от него. Човекът слабее, а тя дебелее.
И хората не осъзнават, че просто трябва да се освободят от обидата.
Пуснете я. Нека си живее на свобода и отново да бъде мъничка и слабичка. Човек по-лесно ще живее без нея, няма да плаче и да боледува. Пуснете я, нека си отиде от вас.