Сава бе много любознателно дете. Беше само на четири години, но въпросите му защо, от къде, кога, как, …. преставаха само, когато спеше.

Днес дядо му бе уморен, но малчугана го обсаждаше с безкрайните си въпроси.

– Дядо, нали да псуваш е нечестиво?

Старецът се изненада от въпроса на малкото дете, но отговори спокойно:

– Така е, не е добро човек да ругае, кълне и попържа.

Сава присви хитро очи и атакува дядо си със следващия си въпрос:

– А да се изразяваш просташки и неприлично, също не е угодно на Бога, нали?

Дядото се видя в чудо. Той поклати глава и започна колебливо:

– Не знам, не знам …..

Малкия бе вперил настойчиво очи в дядо си и очакваше да чуе точен отговор на въпроса си.

Изведнъж старецът се окопити, изправи рамене и решително каза:

– Ти първо стани добър, пък да видим дали ще можеш да използваш груб и безочлив език.

След това дядото се усмихна загадъчно и добави:

– Когато станеш благ и говориш неблагоразумно, ела да ми разкажеш ….

Недялко бе любимия внук на дядо си. Не само, че бе кръстен на него, но старецът откриваше в това дете себе си. Момчето бе сякаш го наследило.

Внукът често сядаше до дядо си и започваха техните нескончаеми разговори. Трудно бе някой да ги откъсне от задълбочените им разсъждения.

И двамата бяха склонни да пропуснат закуска, обяд и вечеря, но да продължат да си говорят.

Един ден Недялко изненада дядо си с насоката на въпросите, които му задаваше.

– Дядо, по какъв начин може да съгреши човек?

– О, по много, – възкликна старецът.

– Не, не това имах предвид, – реагира бързо Недялко.

– А какво?

– Например, човек може да съгреши с очите, както гледа неща, които не трябва. Или да кажем чрез слуха – да слуша неща, които биха го опорочили….

– Да вкуси от забранения плод или да докосне това, което не му се полага, – засмя се дядото.

– Да, но …. А може ли човек да съгреши чрез мирис? – попита Недялко и погледна предизвикателно дядо си.

Старецът се почеса по главата и се замисли.

И когато Недялко бе решил, че вече няма да получи отговор на въпроса си, от гърдите на старецът се изтръгна дълбока въздишка.

Той погледна внука си, тържествуващо се усмихна и каза:

– Може, ако човек си пъха носа в делата на другите.

Двамата се засмяха гръмко, плеснаха ръце си и продължиха отново да мъдруват.

Дани гневно размахваше ръце и гледаше намръщено дядо си:

– Моли се, моли се, ….. писна ми. Дядо, нали Бог знае всичко, защо трябва да му казвам от какво имам нужда?

Старецът се усмихна и погали внука си по главата.

– Ела да седнем, – покани той ядосаното момче.

– Дядо, но нали ….. – започна да мрънка Дани.

– Бях младеж, когато и аз се бунтувах като теб, – каза дядото.

– Ти, това е невъзможно, – реагира бързо Дани.

– Възможно е. Мъдростта идва с годините, когато си бил по-дълго в общение с Бога.

Дани зяпна изненадано дядо си.

– Един ден, тогава бях тинейджър, застанах пред Господа и Го попитах направо: Защо искаш молитва за всичко? Защо не правиш нищо без молитва?

– И какво ти отговори Той?

Дани бе ококорил очи и с нетърпение очакваше, да разбере това, което и него го вълнуваше.

– Невъзможно е да Ме обичаш, без да имаш желание да Ме потърсиш. Как можеш да казваш, че Ме обичаш, а цели дни да не Ми обръщаш внимание.

– Така е, – призна си Дани, – ако обичам някого, няма да се срещам и говоря с него по задължение и насила. Ето с Петьо като се съберем не млъкваме. Имаме толкова много неща да си казваме, че двамата трудно ни разделят, когато ни викат за ядене.

– Молитвата е барометъра на истинската любов, която ни привлича в Божието присъствие, – добави старецът.

– Дядо, аз обичам Бога, – каза Дани с наведена глава. – Съжалявам, че досега съм Го пренебрегвал и не съм Му отделял достатъчно внимание. Ще го търся по-често, не само да му се оплаквам или да искам нещо от Него, а ще споделям всичко, което ме е развълнувало или ми е направило впечатление.

Старецът се зарадва на думите на внука си. Сега бе сигурен, че внукът му искрено ще следва Господа.

Минко бе навел глава. Отдалече се забелязваше, че нещо сериозно го измъчваше. Дядо му Тодор го съзря и го повика:

– Сине, какво ти е потопило днес гемиите?

Момчето въздъхна, очите му се насълзиха и аха да се разплаче, но успя да се въздържи и промълви:

– Дядо, с каквото и да се захвана нищо не върви. Аз ли съм най- неспособния човек на този свят? Каква е целта на съществуването ми?

Старецът се усмихна и погали внука си по главата.

– Един от начините, по които Бог отговаря на това твое притеснение, е чрез дарбите и талантите, които е вложил в теб.

– Че аз имам ли такива изобщо? – попита Минко с плаха надежда.

– Дарбата е нещо, което ти се отдава лесно. Идва ти някак отвътре.

Минко мълчеше и очакваше дядо му да каже още нещо, което да го измъкне от депресията.

– Истинският художник знае как да съчетае формите и цветовете. Той се наслаждава в това, което прави. Много музиканти чуват първо музиката в главите си, а след това я записват на лист хартия. На някои им се отдава да организират хората в даден празник или събитие. Други помагат на хората да оправят живота си и взаимоотношенията си, като ги съветват.

Минко бе зяпнал дядо си и нетърпеливо попита:

– А какъв е моя талант? Каква е дарбата ми?

– Няма значение какви са, – каза старецът като повдигна нагоре показалеца си, – важното е да го правиш с голямо удоволствие. Просто прави това, в което си добър.

– Ами …, – нерешително се обади Минко.

– Ако не си сигурен, просто действай чрез това, в което си способен и ще видиш как Бог ще подкрепи избора ти, благославяйки усилията ти. Не се опитвай да правиш това, което не ти е дадено.

Очите на Минко заискряха

– Когато хората работят нещо, в които не са добри, те са нещастни, както и всички около тях. Но когато са на точното си място, те ще се справят отлично с работата си и ще бъдат благословение за колегите си.

Двама старци бяха излезли на пейката и се препичаха на неочакваното по това време слънце. Това бяха дядо Георги и постоянният му събеседник дядо Мишо.

– Божите благословения падат и над злите, и над добрите, – отбеляза Георги. – Ето и това слънце, то не гледа кой е лош или добронамерен, излива топлината си и ни радва.

– Виж, – важно се понадигна от пейката Мишо, – големите благословение идват от преливащата Божия благодат и това съвсем не зависи от характера на получателя.

– Е, – засмя се Георги, – ако здравето беше знак, че човек е праведен пред Бога, май малко ще пообъркаме нещата. Познавам мъже, които с нищо добро не могат да се похвалят и въпреки всичко са здрави като камък.

– Има разлика между среда и обстоятелства, – повдигна показалеца си нагоре Мишо. – Всеки човек си има своя среда. Именно тя отговаря на неговото настроение…..

– Всеки от нас си създава своя среда, – прекъсна го Георги, – нали сме личности. Обикновено подбираме само онези неща от обстоятелства около нас, които да ни поддържат щастливи.

– Това е една фалшива основа, която е далече от истинското християнство, – възмутено възкликна Мишо. – Да си прочел някъде в Библията да пише за „щастлив“ християнин?

– Да, там се говори само за радост, – съгласи се Георги.

– Някои смятат, че човек е щастлив в зависимост от това, което става с него и край него, но радостта никога не зависи от външните условия, – дебело подчерта Мишо.

– Ех, наборе, въпроса е как неблагополучието влияе на нашата радост и дали измерваме Божията любов чрез благословенията, които Той излива върху нас?

Мъдри старци. Задават си въпроси, над който човек наистина трябва да се замисли сериозно.