Най-после можеше да се диша. Дъждът, който чакаха от толкова време се изля изненадващо. Вятърът бързо довлече отнякъде сиви облаци, които се освободиха от товара си, задоволявайки жаждата на изпръхналата земя.

Баба Милена се разхождаше в градината след вечеря. Въздухът бе освежен и тя бодро крачеше по алеите. Тя изобщо не искаше да се прибира, но имаше само едно нещо, което можеше да я накара да направи това. И то скоро последва.

Приятели на мъжа ѝ се бяха настанили вече в гостната. А какво щеше да се случи след това, само тя си знаеше, защото то много рядко се разминаваше.

Старицата стигна до осветените прозорци на гостната. Изведнъж се показа главата на внучката ѝ, която извика силно:

– Бабо, ела бързо! Дядо започна да пие отново!

Силните спиртни напитки бяха забранени на дядо Горан, но събереше ли се с приятели, те го подканваха непрекъснато, докато се съгласеше:

– По-смело! Само няколко глътки! Нищо няма да ти стане от толкова.

Баба Милена веднага се втурна в госната и започна да умолява мъжа си:

– Недей да пиеш. Нали знаеш какво казаха лекарите.

Старецът се ядоса и демонстративно отпи от чашата. Какво можеше да направи баба Милена?

Тя отново излезе в градината, опечалена, обезсърчена, но все пак усмихната. Такава си беше невзискателна и блага. Обичта им към другите, безразличието към нея самата и собствените ѝ страдания се изразяваха в усмивка.

Нейният смях съдържаше насмешка само над нея, а за всеки от останалите – нежна ласка. Тя не можеше да погледне скъпите си близки, без да ги помоли топло с очи, независимо от това, как се отнасят с нея.

Слънцето отдавна бе надигнало глава и даряваше щедро топлината си.  Дядо Стоян бе седнал на пейката пред дома си и приемаше с радост този дар, напичайки изпосталяло си и смачкано под тежестта на възрастта тяло.

Дотича внукът му Станислав и се намести до него на пейката. Старецът погали момчето и продума със стържещия си старчески глас съпроводен с лека кашлица:

– На Земята се е отворил един-единствен източник на жива вода, призован да напои цялата жадна вселена.

– Извор с жива вода? – Станислав се оживи. – Къде е той и защо е само един?

– Защото Бог е един и пътят към Него може да бъде само един, така че жадните да знаят къде да отидат. А тези които имат тази вода, да я дадат на нямащите, които без да се съмняват и колебаят я приемат с радост.

Дядо Стоян говореше не за обикновена вода, а за онази, от която човек пиейки не ожаднява, а в него тя се превръща в „извор на вода, която извира за вечен живот“ .

И тъй като внукът му го гледаше неразбиращо, старецът продължи:

– Тази вода е семе, пълно с животворяща сила. То ще порасте и ще принесе плода на Божия Дух.

– А ние трябва ли да правим нещо, за да го получим? – и на Станислав му се дощя да отпие от тази чудновата вода.

– Трябва да поработиш малко върху „земята“ на душа си, за да не е толкова студена и суха, каквато си е, – усмихна се старецът.

– Това сигурно е голямо и безценно съкровище, което навярно си заслужава труда! – възкликна Станислав.

– Но изисква и голяма отговорност, – въздъхна дълбоко дядо Стоян.

– Колко ужасно ще бъде, ако дарът на Божия Дух си остане така, а ние затъваме в своите страсти и суети?! – тъжно констатира Станислав.

– Тогава земният живот ще отлети, а небесния няма да започне…..

Вечерта отнесе уморените по домовете им. За тях денят бе тежък и обременен. Но това не се отнася за децата. Те са неуморни особено, когато разгадават и откриват нещо ново.

Веско макар и малък, бе голям любознайко и досаждаше на околните с многобройните си въпроси. Единствено дядо му Веселин бе търпелив да го изслуша и да отговори на питанията му.

Старецът едва бе се прибрал, когато внука му го връхлетя като торнадо ……

– Дядо, нали сме Божи деца?

– Да, разбира се! – усмихна се топло дядо Веселин.

– И щом сме такива, – разсъждаваше на глас Веско, – трябва да бъдем водени от Божия Дух, но ….

И малчуганът се сконфузи.

– Искаш да кажеш, че това не винаги става? – опита се да му помогне старецът.

– Защо е така? – последва директен въпрос.

– Думата „водени“ на гръцки е ago. От нея произхожда думата agonidzo, т.е. „агония“.

– Какво значение има това? – прекъсна обясненията на дядо си малкият любопитко.

– Това ни показва, че понякога, когато ни води Светия Дух, това може да се окаже мъчително и доста болезнено, – уточни старецът.

– Защо? – естествено „цъфна“ нов въпрос.

– Защото нашият ум не разбира това, което Духът ни кара да правим, а плътта не иска да се подчинява и не желае да бъде послушна.

– Тогава какво да я правим с тая плът? – застана войнствено Веско, готов дори да я смачка, щом му пречи.

– Ако искаме да бъдем водени от Божия Дух, – продължи да изяснява повдигнатия въпрос дядо Веселин, – ние трябва да спечелим войната с нашата плътта и ум.

– Излиза, че за да ни води Светия Дух, трябва да премахна ума и тялото си?! – Веско ококори неразбиращо очи.

– Просто трябва да преодолеем тази малка агония, за да се движим според свръхестественото водителство и да се научим да следваме Лидера.

– Аха, – закани се сериозно Веско, – ще им кажа на тази плът и на този ум, кой трябва да ги води!

Времето напредваше, но родителите не бързаха да се разотиват. Те все още обсъждаха проблемите свързани с децата им и търсеха изход за всяка възможна ситуация.

– Нашите домове трябва да бъдат място на морални, духовни, социални, емоционални, физически преимущества, – повиши тон една изрусена майка.

– Ако мислите, че можете да правите вашите си работи в уединението на собствения си дом, по-добре помисли отново! – обади се един мустакат татко.

– Бог е извършил своята работа и ние ще претърпим сериозни последствия, ако откажем да следваме Неговите инструкции за нашите домове, – наблегна дребна женица.

– Разрушение и унищожение са днес навсякъде около нас, – измърмори недоволно очилат мъж.

– Какво точно имате предвид? – настоя да узнае слаба накъдрена младолика жена.
– Говоря за това унищожение,  – започна да обяснява мъжът с очилата, – с което пряко е свързано с отричането на моралното, духовното, емоционалното и социалното обучение на нашите деца.

– Ако не поверим децата си на Бог и на Неговите начини за промяната им в живота, – надигна се пълна жена, изпълнена с ентусиазъм в живота, – те ще разработят свои стандарти и ценности, които са основани на това, което чувстват и мислят приятелите им или това, което изглежда като подходяща според тях работа.

– Така в едно поколение ще създадем видим хаос и объркване, което ще е резултат от „търсенето“ на децата ни на пътя в живота, – отбеляза доста възрастен господин, които може би бе дядо на някое от децата, защото беше прекалено възрастен за баща.

– Бог ни инструктирал да говорим и даваме пример как да се живее и това не е някакъв шаблон или догма, а нещо, което наистина работи, – натърти плешив мъж с големи ококорени очи.

– Ако искаме да предотвратим разочарованието от развитието на деца си,  – заключи червенокоса жена, която бе учителката на децата, чийто родители обсъждаха важни теми за бъдещото на  наследниците си, – нашите домове трябва да бъдат места на морална и духовна награда за тези, които живеят в тях.

Лицето на Драгомир бе помръкнало, усещаше се, че нещо го гнетеше. Той приближи до дядо си Драгой, седна в скута му и попита:

– Дядо, не ти ли се струва понякога, че някои думи на Исус сякаш са лишени от смисъл?

– Какво имаш предвид? – изненадано го погледна старецът.

– Например, думите: „окото е светило на тялото“. Не ти ли звучи малко объркващо? Не стига това, ами отгоре на всичко Исус добавя и следното: „ако окото ти е здраво цялото ти тяло ще бъде осветено, но ако окото ти е болнаво, то цялото ти тяло ще бъде помрачено“.

– А ти какво мислиш по въпроса? – старецът предизвика внука си, за да го накара по-задълбочено да помисли върху въпроса си.

– Най-популярният начин за справяне с такива текстове е да се игнорират, – плесна с ръце Драгомир, все едно се освобождаваше от нещо.

– Това е много глупав способ, по който човек се отървава от това, което не разбира, – недоволно поклати глава дядо Драгой. – Първо нека поговорим за „окото е светило на тялото“.

Малкият зяпна с уста и се съсредоточи върху това, което говореше дядо му.

– Съвременните хора, – продължи старецът, – възприемат окото като прозорец, който позволява светлината да нахлуе в тялото, но древните евреи смятали, че окото е източник на светлина, нещо като твоето фенерче.

– Не разбирам, какво значение има това? – повдигна рамене недоумяващо Драгомир.

– С други думи, всичко в нашия живот зависи от това, как виждаме нещата, – уточни дядо Драгой. – Твоето отношение, а не способността ти определят на каква висота си.

– Когато започна да обясняваш, аз си помисли, че това засяга моята проницателност, – каза Драгомир.

– Проницателност се отнася до значението на „здравото око” срещу „злото око”, – отбеляза старецът.

– Как така? – бързо попита внукът.

– По-добър превод според мен би бил „целеустременото око“ срещу „похотливото око“. Исус използва тези термини в преносен смисъл, – поясни дядото.

– А какво означават наистина? – малкият любопитко веднага искаше да узнае всичко, нямаше търпение за това.

– Човек с „целеустременото око“ гледа само на дадения от Бога път. Писанието казва, че Божието Слово е водеща светлина, по-точно виделина на пътеката му. А този, който има „похотливо око“ се разсейва и става алчен, като гледа какво притежават другите. Когато завистта се вкорени в човека, щедростта умира и настава тъмнина.

– Не искам да имам „похотливо око“, – заяви категорично Драгомир.

– Тогава следвай Божието Слово, което ще бъде „светилник на нозете ти и виделина на пътеката ти“.