През 2016 г., чрез мобилни платежни системи, китайците са извършили повече от 100 милиарда транзакции на стойност 5,5 трилиона долара, което е 50 пъти повече отколкото американците са похарчили. И броят на потребителите на приложения за мобилни плащания в Китай е достигнал 500 милиона.

На фона на това експерти са направили извод, че през следващите десет години Китай ще може напълно да се откаже от паричните средства, в полза на мобилните електронни платежни технологии.

Почти всеки жител на всеки голям китайски град плаща за почти всички покупки с помощта на своя смартфон. В ресторанта сервитьорът ще попита: „Искате ли да платите с Alipay или WeChat системи?“ – това са две платежни системи на смартфон.

Изумително е колко бързо настъпи неочакваният преход към не парични разчети. Преди три години китайците спокойно се разплащаха с наличните си пари и даже на са си и мислели, че може и по друг начин.

Китай е първата държава в света, която е започнала да използва хартиени пари и очевидно ще бъде първата страна, която се отказва от банкнотите.

Държавата Израел е основана само преди 69 години, Въпреки това нейните корени са от библейски времена. Ето защо толкова много национални символи на Израел се коренят в вековните истини на юдеизма.

Прекрасен пример за това е знамето на Израел. То не е много сложно – две хоризонтални сини ивици около звездата на Давид на бял фон. Какво означава това?

Добре известен флаг на държавата Израел е приет през 1948 г. Основата на неговия дизайн е призван да ни напомня молитвения шал, с който евреите покриват главите си.

На иврит това покривало се нарича талит טלית, т.е. „покритие“, точно както държавата Израел действа като защитно покритие за своя народ.

Отличителният синия цвят известен като тхелет תכלת, така се нарича нишката, която според Тора, трябва да се закрепи към края на дрехата (кн. Числа 15:38).

В сърцето на израелското знаме е шестолъчна звезда, наречена „звездата на Давид“. На иврит се нарича Маген Давид מגן דוד, което означава „щит на Давид“.

Този знак не води началото си от библейския цар Давид, но въпреки това той е бил еврейски символ за не по-малко от 1000 години.

Първоначално са го използвали евреите в средновековна Прага.

Централният символ на знамето е избран на първия ционистки конгрес през 1897 година.

В Тайланд слоновете са свещени животни и национален символ на страната. За това имат права установени със закон.

Например, слоновете имат строго регламентиран работен ден, който трае не повече от осем часа, притежават паспорт и медицинска застраховка. Освен това на слоновете се разрешава да работят от 14 до 60 години.

На 60 години те излизат в пенсия. На всеки слон, живеещ в плен, държавата дава надбавки под формата на белени банани.. Все пак това се отнася за онези животни, които са заработили за това със своя си труд.

За слоновете пенсионери в страната е създаден специален дом за престарели животни, където те могат да се занимават с „нищо“.

Само че до пенсионна възраст доживяват не много.

Масите бяха вече заредени и келнерите успокоиха хода си. Ваня също се успокои и седна до бай Гроздан. Двамата неусетно се разприказваха.

– Знаеш ли, Ванче, често гледам предаването ти по телевизията.

– Хубаво! – засмя се Ваня. – А сега ми кажи какво те дразни в него и не ти харесва. Наслушала съм се на похвали. Искам да чуя искрена критика.

– Много са разголени тия дето ги показвате. Ни срам, ни очи. Преметнали крак въз крак, всичкото им се види…..Пък съобразете се и малки деца гледат. Така ли ги възпитавате?

Ваня се усмихна смутено. Какво да му каже.

„Това търси публиката, бай Гроздене – помисли си Ваня. – Деца. Кой ти гледа децата? И те ще пораснат, същите ще станат. Нека гледат и се учат още от сега“.

Като видя , че събеседничката ми се посмути, бай Гроздан реши да разведри малко разговора.

– Е, понякога давате и много смешни работи, – добави възрастният човек.

– Какви? – оживи се Ваня.

– Веднъж показахте нова ветеринарна лечебница, в която щели да кастрират кучета. И тази лечебница я откриха с водосвет. Напоследък всичко ново се открива с водосвет…

– Вярно е, това бе грешка, – съгласи се Ваня, – че прекаляват с водосветите, прекаляват, но ние не ги организираме, само отразяваме събитията.

– А и още нещо, – плесна с ръце бай Гроздан. – При тая беднотия, все за пари лъжете хората. Ето виж „Стани богат“, „Треска за злато“, „Сделка или не“ и колко още. Я ми кажи, Ванче, колко хора печелят? Единици, а вие дразните хората, звънят като луди по телефоните …. Освен това, мине се, не мине, реклама – еди кой си спечелил толкова хиляди или милиони. Защо подлъгвате хората да си дават последните парици? Това си е чист обир.

– При нито едно от тези предавания или реклама няма насилие, – опонира Ваня. – Всеки участва доброволно.

– Наивните хора, лесно се ограбват „доброволно“.

– Но ако тези хора ги лишим от това, те ще загубят интерес към живота. Държавата не е настойник на своите граждани. Забраненото винаги е привлекателно и развращава. Дай свобода на хората, нека те сами решат да се отърват от порочното.

– Но порочното е нагло, то не подбира начини и средства, за да се наложи над доброто.

– Прогресивното трябва да  се утвърждава в единоборство с порочното  и да побеждава, – започна настървено да жестикулира Ваня.

– Сега при вашата демокрация, порочното взема връх, – подсмихна се бай Гроздан.

– Новият човек не се отглежда в саксия. Той трябва да надделява над бурените в обществото, – заключи Ваня спора.

И все пак бе тържество. Всички се обърнаха към масите, за да „почетат“ нареденото на нея.

След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.