Последните топли дни пръскаха щедро лъчите си. Само вечерите намекваха за приближаващата зима. Пейката отново бе приютила жените, решили малко да отдъхнат от трудното си ежедневие. Малко разговорка, малко клюки, споделяне на болка и търсене на изход, програмата на това спонтанно събрание варираше според случая.
Днес не бе по-различно. Едра яка жена коментираше настървено:
– Чухте ли Варна била първа по раждаемост? Та ние по-малък град ли сме? Ще учредя организация за увеличаване на раждаемостта.
Слаба жена с добре подредени боядисани коси, махна с ръка и се засмя:
– Какво да не земеш да раждаш?
Въпросът имаше основание. „Учредителката“ бе преминала отдавна годините за раждане. Сняг покриваше косите й, но лицето й бе гладко и ако не бяха побелелите й коси, трудно ще можеш да определиш възрастта й.
Тя се наежи и продължи войнствено:
– Днес младото поколение не иска да създава семейства, а ако го създаде не искат да правят деца, за да не си нарушат спокойствието. Ако трябва ще родя.
Групата започна да се смее и бурно да коментира последната реплика.
– Жени с това шега не бива. Сара роди на деветдесет години, въпреки че бе престанало обикновеното й при жените, – каза дребна женица, цялата облечена в черно с тъмна кърпа на главата.
– Коя е пък тая? Да не са я изкуствено оплождали?, – засмя се млада жена около 40-те.
Жената скри под забрадката си падналите кичури побеляла коса и продължи спокойно. Мелодичният й глас усмири жените и те заслушаха разказа й.
– Бог бе обещал на Аврам, че ще има син. Бяха минали много години, той приближаваше 100-те, а на жена му отдавана бе престанало обикновеното при жените. Веднъж у Аврам дойдоха трима пътника. Той ги посрещна приветливо, нареди на жена си да приготви най-доброто. Когато гостите се нахраниха, един от тях каза:
– Догодина по-това време ще имаш син.
Аврам се смая и си каза: „Как ще стане това, като аз съм вече стар, а жена ми не може вече да ражда“? Жена му която шеташе в другата част от дома им, дочу репликата на госта и се засмя. Гостът каза на Сара:
– Ти се засмя, – въпреки че жената се опитваше да отрече, той продължи, – След година ще родиш син и ще го наречеш Исак, което означава смях.
И наистина на следващата година се родил Исак, нищо че баща му бил стар, а майка бе на години, когато вече жените не могат да раждат.
– Бабини деветини, попски приказки, – сви вежди една от жените, която се имаше за много знаеща.
– За Бог няма нищо невъзможно, – отвърна възрастната жена.
Тя се надигна от пейката и си тръгна.
Жените смутени и смаяни я проследиха с поглед и дълго след това нищо не можеха да кажат.

Това беше един от онези горещи септемврийски дни, при които не се усеща никакъв полъх и морето е неподвижно и гладко, сякаш заспало.
Такова море някои сравняват с разтопено олово, други с огледало, а рибарите казват, че „мравките ходят да пият вода“.
Заливът блестеше от слънчевите лъчи. Водата на места изглеждаше изумруденозелена, а другаде сапфиреносиня, прорязана от дълги и неестествени по форма кафеникави и сиви ивици.
В дъното на залива, където се простираше пристанището, се забелязваше гора от мачти.

В днешно време всеки се грижи, близките му да живеят добре. Когато починат, повечето хора на починалите изпълняват религиозно обреди като погребение и редица помени на 3,…дни,..месеци… година..
От езическите обреди  се е възприело, че продуктите принесени на гроба на мъртвеца се прехвърлят в неговия свят и починалия с радост ги консумира. В индуизма помените се разглеждат повече като жертване, с която се плаща на Бога за добруването на починалия на оня свят.
На умрелия човек храна не му е нужна. След смъртта се съхранява личността и душата на човек, обусловена от емоционалните му характеристики, но чисто биологичните функции се прекратяват, защото няма вече физическо тяло.
Раздаването на храна по време на погребение или помен е по-скоро форма на благотворителност. Това не е, за да бъдат починалите по-добре след смъртта. От тази храна мъртвия едва ли ще има някаква полза.
Ако наистина искате да раздавате и сте намерили подходящ повод, то дайте най-хубавото и то на хора, които се нуждаят. Така вие създавате радост на тези хора и на себе си.
Не се заблуждавайте, че можете да купите рая със сладки и бонбони. Бог иска да се покаем и да се променим към по-добро, да се отървем от скъперничеството, алчността, безсърдечието…

Настрадин останал безработен дълго време. Той искал да стане актьор, но нямал талант.
Всеки ден отивал, с надежда чукал на вратата, влизал в канцеларията и питал:
– Промени ли се е нещо? Записън ли съм някъде?
Агента казвал едно и също нещо:
– Нищо не мога да направя, няма начин.
Минали дни, седмици, години и идването на Настрадин станало обичайна практика. Независимо от сезона, времето – лошо или хубаво, агента бил уверен в едно, Настрадин пак ще дойде. И наистина Той идвал и питал с надежда, а агента казвал едно и също:
– Нищо не мога да направя, няма начин.
Веднъж Настрадин влязъл натъжен. Агента бил изненадан. Преди да попита какво му се е случило, Настрадин казал:
– За две седмици не ме записвай никъде, мисля да изляза в отпуск.

Ник Джентри млад жител на Лондон и професионален художник със съжаление наблюдавал, колко бързо остаряват носителите на информация. Но нали те пазят нашите щастливи и тъжни дни.
Ако грамофоните плочи преди се съхраняваха с години в семейството, то сегашните носители на информация са като пеперуди еднодневки.
Ник Джентри прави колажи не само от флопи-дискове, но и от видеозаписи, ролки, ленти за магнетофон. Единственото условие за този носител е да бъде използван и да представлява вече „история“. Защото историята не трябва да се губи.