Унесен в мисли, Камен почти не забеляза група десетгодишни хлапета, които крещяха. Когато се приближи разбра, че малчуганите замеряха с камъни едно четиринадесетгодишно, високо и красиво момче и му крещяха:

– Тъпак! Малоумен! Лигаво лайно! …….

Но въпреки ръста си, едрото момче само се свиваше от страх и болка при всеки удар. Един камък го улучи в челото и то се свлече на земята. Малчуганите се втурваха напред, готови да го ритат.

Камен връхлетя, сграбчи едно за ухото, препъна друго и лекичко го срита. След миг цялата банда търти на бяг, сипейки ругатни.

Камен се наведе над падналата жертва.

– Няма страшно, отидоха си – каза той на ридаещото момче, което се беше свило на топка и закриваше лицето си с длани.

Момчето продължаваше да хлипа.

– Няма да те нараня. Те си отидоха.

Камен го докосна леко по рамото. Момчето изведнъж оживя и замахна с такава бързина, че юмрукът му улучи челото на спасителя му.

Камен отскочи с вик на изненада и болка. Момчето го изгледа смаяно и запълзя назад към близката стена, като се озърташе с ужас за мъчителите си.

– Какво ти става, луд ли си? – викна Камен на уплашеното момче. – Опитвах се да ти помогна, а ти без малко да ме убиеш.

Момчето продължаваше да го зяпа, накрая започна да мучеше несвързано.

Камен осъзна, че момчето е нямо. Протегна ръка. Момчето бавно я хвана и той му помогна да се изправи.

– Ела с мен, – каза му Камен.

Момчето го гледаше без да реагира. Беше и глухо. Камен му направи знак да го последва и то бавно тръгна, плачейки от болка и унижение.

Десет минути по-късно, когато Камен почистваше момчето във кухнята, нахълта Ана. Като видя окървавеното момче Ана ахна и кресна:

– Какво си му сторил?

– Едни чаровни хлапета го замеряха с камъни и аз ги прогоних, – викна Камен на свой ред.

Ана се почувства виновна за избухването си.

– Съжалявам. – каза тя, но Камен само изсумтя. – Много съжалявам, – повтори тя, после разтревожена пристъпи до момчето и го целуна.

Камен я гледаше изумен. Момчето малко се поуспокои. Ана  го погали по косата и погледна към Камен.

– Това е брат ми Самуил, – обясни тя. – Хората го смятат за малоумен. Той е глухоням. Обясни ми какво стана?

– Беше на улицата и някакви хлапетата хвърляха камъни по него.

– Изверги! – възкликна тя. – Мислят, че всичко ще им се размине, защото той не може да се оплаче.

– Няма ли кой да го пази?

– Има, но иска да бъде сам и вечно бяга навън, защото иска да бъде като другите. Но те го мразят и се боят от него. Казват, че бил обладан от дявола.

Вече по-щастлив, Самуил посочи Камен, измуча и изигра сцената с хвърлянето на камъни и появата на спасителя му.

– Той иска да ти благодари.

– Как разбра? – попита недоверчиво Камен.

– Не знам, но той има добро сърце, макар да не може да говори.

Тя хвана ръката на Самуил, разтвори дланта му и я протегна към Камен. След като момчето разбра какво се иска от него, започна енергично да тръска ръката на своя спасител.

Пиршеството беше в разгара си. Музиката свиреше, а хората тънцуваха. Гергана нямаше какво друго да гледа и погледа ѝ се съсредоточи върху съпруга ѝ и жената, за която той някога искаше да се ожени. Ана се възползваше от повишеното настроение на Атанас, което бе придобил от няколко чаши алкохол.

Двамата тънцуваха. Ана му се усмихваше предизвикателно. В танца, когато се приближаваха един до друг Ана плътно се притискаше до Атанас. Гергана имаше чувството, че танца никога няма да свърши. Тя искаше музиката да спре, а същевременно се опитваше да обуздае гнева си.

Когато танца свърши Гергана кипеше от възмущение. Тя искаше да хване мъжа си да го укроти до себе си и да го държи по-близо, за да няма никакви неприятности, но точно тогава Ана го целуна по устните.

Гневът на Гергана преля. Тя скочи от пейката и прекоси залата. Стигна до Атанас и Ана, които се усмихваха глупаво един на друг. Гергана удари Ана с длан по рамото и високо каза:

– Стой настрана от съпруга ми!

– Гери, какво ти става? – каза умолително Атанас.

– Нищо не казвай! – стрелна го с унищожителен поглед Гергана, – Стой надалече от тази развратна жена.

– Моляте не прави сцени, – каза кротко Атанас.

– Не аз правя сцени, а Ана, – изригна като вулкан Гергана. – Да не би аз да прилъстявам чужди мъже?

– Глупости! Ти не знаеш какво говориш, – възпротиви се Атанас.

– Тя постоянно го прави, – каза Гергана като погледна Ана с унищожителен поглед. – Преди 26 години те зарязя, но още не иска да те пусне.

Ана се разплака. Гергана възприе сълзите ѝ като средство да постигне целта си.

– Ти не разбираш, – изхлипа Ана.

– О, много добре разбирам, – троснато отговори Гергана.

– Не, не разбираш, – Ана избърса очите си и погледна Гергана право в очите. – Не осъзнаваш ли, че ти спечели? Той е твой. Не си ли усетила колко много той те обожава, уважава и ти се възхищава. Нима не си забелязала как те гледа, когато говориш със някой друг мъж?

Гергана бе изненадана.

– Е, – смотолеви тя, като не знаеше какво друго да каже.

Ана продължи:

– Той заглежда ли се по по-млади жени? Изобщо не ти е изневерявал. Не разбираш ли, че той няма да обича друга жена, освен теб, докато е жив?

Гергана погледна Атанас и осъзна, че всичко това е вярно, беше напълно очевидно. Всички го знаеха, а тя не беше го забелязала.

Музиката беше спряла и всички се бяха събрали около двете жени.

Ана продължи:

– Бях глупаво и самолюбиво момиче. Взех глупаво решение и загубих най-добрия мъж, когото съм срещала. А ти го спечели. Понякога се преструвам, че е станало обратното и му се усмихвам, а той е мил със мен, защото знае, че е разбил сърцето ми.

– Ти сама го разби, – каза тихо Гергана.

– Ти беше щастливката, която спечели от моята глупост.

Гергана бе изумена. Досега не бе забелязала колко тъжна жена е Ана. За нея тя бе жена, която крои планове как да си върне Атанас. Едва сега Гергана осъзна, че това никога няма да се случи.

– Знам, че се дразниш, когато Атанас се държи мило с мен, – продължи Ана, – но това е моя слабост и не мога да спра да кокетнича. Трябва ли да ме мразиш за това? Вместо да ме смяташ за свой враг, приеми ме като лоша сестра, която се държи зле и те ядосва.

До сега Гергана бе сматала Ана за красива празноглавка, но в случая тя бе по-мъдра от двете.

– Не знам, – каза примирена Гергана, – ще опитам.

Ана приближи до Гергана и я прегърна. Сълзите на Ана опариха бузата на Гергана.

– Благодаря ти, – кротко каза Ана.

Едно малко момче си играело с една много скъпа ваза. Но се случило така, че то си пъхнало ръката в нея и не могло да я измъкне. Бащата на момчето също се опитал да освободи ръката на момчето, но нищо не се получило.
Вече мислили да разбият вазата, но бащата казал:
– Отвори дланта си и дръпни ръката си назад.
– Но, татко, ако я отворя ще изпусна монетката си, – казало уплашено момченцето.
Можи би се усмихвате на този случай, но и много от нас, подобно на това момче, не могат да изпуснат безполезните „дрънкулки“, за да получат Божията свобода.
Кои „дрънкулки“ ти пречат да приемеш Бога? Това е грехът, от който ти не искаш да се избавиш, недостойната цел, която си избрал, пагубните отношения, от които не искаш да се откъснеш.
Моля те, изхвърли всичко това. Остави го и позоли на Бог да те води по Своя път.

Един психолог е казал: „При всяка възможност, хващайте детето си за ръка! Това няма да ви отнеме много време и то ще престане да протяга към вас дланта си.
Всичко, което правим в живота на нашите деца се връща стократно.
Ако детето расте в доверие, то ще се доверява на другите. Ако малчуганът е обичан и подкрепян, той ще бъде внимателен и грижовен.
Но има грешки, които възрастните извършват под въздействието на гняв или равнодушие, без да се замислят, че това може да преобърне малката детска душа.
Ние много силно обиждаме нашите деца, когато не ги разбираме. Всеки вик, нарушение на правилата и дори пакост са зов: „Обърни ми внимание! Обичаш ли ме!“
А сега откъснете поглед от монитора и погледнете към вашето дете. Ето то е свило пухкавите си юмручета, смешно е сбърчило носле и широко се усмихва със своята беззъба уста. Дори и да е по-голямо, то също се нуждае от вашето внимание.
Детето ви обича безусловно, във всякакво настроение, когато му носите подаръци или просто защото сте негови майка и баща.
За една такава усмивка, бихте дали всичко на света!
Спомняйте си често за това и обичайте своите деца!

Никофор и Драгой почти всека вечер се срещаха пред шахматната дъска. Това се беше превърнало като своеобразен навик и за двамата. Играеха много добре и бяха почти равностойни. Поделяха си победите и загубите.

Тази вечер бяха изиграли само две партии, но бързо загубиха интерес към играта. Проблемите, които ги бяха притиснали през деня и мислите свързани с тях, ги разсейваха и двамата бъркаха постоянно.

Никифор бутна фигурите и се засмя:

– Стига, и двамата не мислим! Ще донеса нещо да се почерпим.

След малко се върна с бутилка червено вино и две чаши. Двамата дълго стояха и мълчаха пред пълните чаши

Накрая Драгой отпи от чашата си и каза:

– Може би си чувал за Турчина?

– Да, – потупа с длан коляното си Никифор. – Бил е конструиран от Волфганг фон Кемпел през 1769 г., но това по-скоро е било прикритие на истински шахматист, който е играел с желаещите.

– А знаеш ли, че през 70 години на 19 век се появил във Великобритания автомат „Мефисто“, – продължи съвсем сериозно Драгой,- конструитан от Чарлс Гъмпел. За разлика от Турчина, той нямал скрит оператор и бил управляван от разстояние с електромеханични средства.

– А чу ли за доктор Фикс? – попита Никифор.

– Да , но доктор Фикс е механична кукла, – засмя се Драгой, – и познава тайните на шахмата така, все едно тази игра е измислена от нея.

– Навлекли му бяха оранжев костюм, зелена папионка и син цилиндър, – допълни Никифоров. – Пак беше на панаира и приканваше желаещите да изиграят една партия шах с него само срещу четири лева.

– Ха-ха-ха-ха, – смехът на Драгой изпълни стаята.-  Видях го как малниеностно се разправяше с противниците от мъжки пол, но с дамите беше истински кавалер и оставяше те да го победят.

– Е, това го превърна в знаменитост – леко се усмихна Никифоров.

– Чух, разправят, че това панаирно представление няма да продължи дълго, – каза Драгой.- Разказваха, че Михо, побеснял. Нахалната кукла го победила само с пет хода. Михо извадил пистолет, този дето му бяха дали, нали е пъдарин и преди някой да успее да го спре, стрелял право в гърдите на куклата. Гърмежите уплашили присъстващите, а Михо изчезнал.

– Аз бях там, – каза Никифор, – След като успяхме да изтеглим куклата отзад в стаята видяхме, че от дупката, където бе минал куршумът се появи струйка кръв. Някой дръпна едно лостче отстрани и доктор Фикс се отвори като съркофаг.

– Навярно вътре е бил трупът на истинският шахматист, който е играел? – попита Радой загадъчно.

– Да, това беше Симо, – каза Никифор, – който за да издържа семейството си, приел да участва в тази шмекерия.

– Намерили ли са му добър заместник? – попита Радой.

– Не! Рачо го замести, но той не е толкова добър – каза Никифор.

– Е, доктор Фикс ще залезе като атракция на панаирите, – махна с ръка Радой.