Всяка сутрин Ваня целуваше съпруга си и го прегръщаше силно, а в ухото му нашепваше:

– Хубав ден.

Днес тя седеше и допиваше кафето си. Погледа ѝ следеше изморения ѝ съпруг Генади, който излизаше през вратата.

– Той е толкова трудолюбив, – каза си Ваня. – Колко много време му отнема, за да управлява собствения си бизнес и въпреки това, полага огромни усилия да ми помогне с децата, когато си е в къщи. Много ми се иска да поема част от неговата тежест, но не мога.

Погрижи се за децата, но установи, че мислите ѝ са устремени към Генади.

– Би било хубаво да му изпратя съобщение и да му кажа, колко много го обичам и ценя това, което прави за мен и децата, – каза си Ваня.

Изведнъж тя долови тих глас:

– Съпругът ти е основното призвание в служенето ти.

И Ваня разбра. От всички неща, които обичаше в живота си, Генади бе най-важен за нея. Тя трябваше да обича, уважава и подкрепя съпруга си.

Всичко бе прекратено за миг, когато бебето се разплака. Децата изведнъж завладяха вниманието ѝ.

Няколко часа по-късно, когато Ваня бе приспала малките и бе приседнала да си почине, телефона едва доловимо се обади с мелодичния си звън и замря.

Някой ѝ бе изпратил съобщение.

Ваня припряно започна да натиска бутоните на телефона си.

„Кой ли се е сетил за мен? – помисли си тя. – Или е пак някаква глупава реклама?“

Когато отвори съобщението Ваня потръпна.

Там пишеше:

„Бих искал да знаеш, че теб и децата ви обичам, повече отколкото можеш да си представиш. Оценявам всичко, което правиш за мен. Понякога съм изнервен, но не искам да мислиш, че това има нещо общо с вас или съвместният ни живот. Аз съм най-щастливия човек на земята, защото имам теб и децата. Всяка седмица е изтощителна за мен с изключение на неделята, когато съм с вас. Надявам се денят ви да мине добре. Обичам те!“

Докато четеше тези думи, очите на Ваня се напълниха със сълзи. Сърцето ѝ преливаше от благодарност.

Ваня се опитваше да бъде най-добрата майка, вдъхновителка и приятелка, но тя трябваше да се фокусира върху най-важното си призвание в служенето – нейният брак.

В стаята имаше около петнадесет човека. Те бяха на различна възраст, мъже и жени. Щяха да участват в експеримент.

За някои това бе интригуващо, но за други бе просто печелене на пари за няколко часа. Хората изобщо не се познаваха, но в случая за тях нямаше никакво значение.

Отпред застана мъж с посребрени коси и смешни очила кацнали на носа му.

– Сега ще ви бъдат раздадени листове, на които е написана биографията на един човек. Прочетете я внимателно, – каза той.

След като приключи четенето, мъжът отпред продължи:

– Представете си, че това е биографията на едно от вашите деца. На всеки може да се случи такова нещо в живота. Сега имате възможност да промените историята на вашето дете, като изтриете всичко каквото пожелаете от живота му. Кое ще изтриете първо?

Заваляха предложения:

– Трудното справяне с ученето.

– Катастрофата.

– Финансови предизвикателства.

Изказванията бяха най-различни, но всички си приличаха по едно. Всеки обича децата си и би искал да живеят живот без трудности, болка и неуспехи.

– А сега помислете добре, – предизвика ги мъжът отпред. – Наистина ли това е най-доброто за тях? Вярвате ли, че един подсигурен и спокоен живот ще направи деца ви щастливи?

Тих и нерешителен глас се обади от задната редица:

– Можем да изтрием някоя болка или страдание, но ако това се окаже решаващо в живота им? Чрез това обстоятелство Бог може да предизвиква нашите деца да викат към Него.

Една жена се изправи отпред и каза:

– Ако пропуснат някоя трудна ситуация, децата ни могат да избегнат болката, но няма да бъдат закалени, няма да могат да стоят твърди и непоклатими в живота си.

– Това може да звучи сурово, – добави мъжът отпред, – но най-доброто за правилния растеж на децата са препятствията и трудните моменти. В страданията, неудачите и предизвикателствата в живота настъпва пробуждане.

Повечето в стаята бяха съгласни с това. За тях вече нямаше значение какво пише в поднесената им биографията. Те бяха сигурни, че децата им ще се справят с трудностите и в тях ще се пробуди нещо по-чисто и по-добро.

Опашката не бе голяма. Недка погледна мъжа до себе си. До него се притискаше малко момиченце, а отстрани пристъпяше дребно момче хванало се за ръката му.

„Прилича ми на самотен баща, – помисли си Недка. – Ето липсва и пръстен на пръста му“.

Изведнъж Недка усети някакво раздвижване в себе си и долови тих глас:

– Плати тези продукти. Няма значение дали имаш пари …. ще получиш.

„Какво ще стане ако се объркат нещата и смутя този мъж?“ – паниката ѝ бе голяма.

Този път Недка усети силен тласък и добави:

„Добре. Разбрах“.

Когато дойде реда на мъжа, Недка се обърна към касиерката:

– Ще платя и неговата сметка.

– Сигурна ли сте? – смаяна попита касиерката.

Количката му бе пълна.

– Да, разбира се, – уверено каза Недка и подаде картата си.

Мъжът се разплака, а момиченцето го прегърна.

– А ето това е, което взимам за себе си, – каза Недка.

А на ум се молеше:

„Господи нека парите да стигнат“.

И Той го направи.

Когато Недка излезе мъжът я чакаше пред магазина. Той плачеше и прегръщаше двете си деца.

– Не знам как да ви благодаря, – прошепна той, задавен от плач.

– Всичко е наред. Не се притеснявайте, – усмихна се Недка.

„Господи, благодаря Ти, – молеше се в себе си тя. – Те имаха нужда от помощ и Ти не ги подмина“.

В неделя Недка отиде със семейството си на църква.

Мина хвалението и пасторът се готвеше да проповядва, когато погледа ѝ попадна в края на реда. Сърцето ѝ заби силно. Тя едва не припадна.

Там седеше мъжът от магазина с двете си деца. Недка се разплака.

„Дори не съм му споменавала, че съм християнка, – каза си Недка. – Просто се подчиних на Бога“.

Да, Бог е Този, Който бе привел мъжът и малките деца в църквата.

– Господи, благодаря Ти, – молеше се тихо Недка, – че със Своя тих глас ме подтикна да послужа за благословение на Твоите деца. Величая Те, че ме използва в Своя план, в който призова децата Си, за да узнаят повече за Теб.

Ралица и Валери бяха млада двойка. Още преди да се оженят, те говореха възторжено, как ще се грижат за децата си, къде ще ги водят, с какво ще ги запознават….

Но времето минаваше, а очакваната рожба не идваше. Двамата решиха да отидат на лекар.

Той не ги зарадва. Думите му бяха много тежки за Ралица и Валери:

– Вие не можете да имате деца.

Примириха се и се прибраха. Единствено им остана надеждата, че Бог ще се погрижи и за това, както досега в живота им.

Изминаха десет години. Ралица забременя. Бременността ѝ премина леко.

Когато дойде време за раждане Валери придружи съпругата си до болницата. Вълнението им бе голямо.

Часовете в чакане се превърнаха в неочаквана безкрайност. Ралица нямаше достатъчно разкритие, за да започне самото раждане.

Лекарят се притесни и предложи:

– Ще направя кесарево сечение.

Ралица се разплака.

Лекарят се опита да я успокои:

– Аз ще направя всичко, което е по моите сили, но ще се молим, защото само Бог може да направи повече, отколкото очакваме.

Ралица, Валери и докторът се помолиха и след десет минути се роди здраво момченце.

Хубаво е, когато медик признава зависимостта си от Божията сила, защото честно казано всички се нуждаем от нея.

Спас отново бе изпуснал нервите си и бе крещял, а сега съжаляваше за своята невъздържаност.

Пламен седеше до него и го разбираше напълно. Те бяха приятели още от деца.

– Как можах? – укоряваше се Спас.

Той чупеше ръце и бе отчаян.

– Разбери, – кротко се обади Пламен, – Те не мислят. Само отговарят.

– За кого говориш? – нервно запита Спас.

– За емоциите, – обясни спокойно Пламен. – Те вземат „назаем“ мисли и така подтикват чувствата ти.

– И какво излиза? – Спас разроши косата си с ръка. – Това, което мисля определя чувствата ми?!

– Твоите емоции се създават и управляват от начина ти на мислене за обстоятелствата в живота си. За това ако искаш да преодолееш емоциите си, трябва да овладееш мислите си.

Спас само леко се размърда, но нищо не каза.

– Лукавият е майстор в насаждането на мисли в ума ти, – продължи Пламен, – а ти ги възприемаш като свои.

– Много пъти съм го чувал да ми нашепва: „Не можеш да преодолееш ниското си самочувствие, нито желанието да се сравняваш с другите“, – призна си Спас.

– „Не можеш да промениш старите си си навици. Трудно ти е да се справиш с депресията“. – продължи в същия дух Пламен.

– Не мога да се освободя от емоционалното си робство, – въздъхна тежко Спас.

– Той може да ти казва много такива неща, дори и под негово влияние да ги изричаш сам на себе си, – ентусиазирано заговори Пламен,

– Какво да правя? – Спас с надежда се взря в приятеля си.

– За да преодолееш всичко това, трябва да спреш да вярваш на лъжите му.

Спас наведе глава.

– Всички тези твърдение може би са били верни за старото ти естество, – въодушевено продължи Пламен, – но то вече е умряло на кръста с Христос. Ти си вече ново създание. Старото премина. Всичко в теб е ново.