Един ковач разказваше:
– Когато закалявам стоманата, първо я поставям в огъня, а след това я прекарвам под чука, накрая я заливам със студена вода. Едва тогава мога да кажа дали е годна. Може ли да се закали и да се разбие на парчета за обработка. Ако стоманата не се поддава на обработка, аз я изхвърлям в задния двор и я използвам за други по- маловажни цели.
Така е и в нашият християнски живот. Ние всички преминаваме през училището на Божествената обработка, училището на изпитанията и скърбите.
Скърбите са Божият вятър, който ни приближава към Бога. Вятърът се носи над морета, но когато срещне клони или нежните струни на еолийска арфа, чуваме песни изпълнени с красота и сила. Така и нашето сърце в дни на скръб и тъга придобива своя певчески глас.
Погледнете какво прави лекарят с болния. Дава му горчива хапове, а понякога реже и изгаря поразеното място. Той му причинява болка, но без нея не може да се излекува раната.
Така и Бог е лекар на нашите души. Виждайки нашите гниещи духовни рани, прилага подобаващо лечение. Той изгаря несгодите, реже случайно появилите се скърби и пои мъката с плач. Това прави не, за да ни погуби, но да ни изцели. Не да ни убие, а да ни съживи и възстанови.
Скърбите се явяват благословен очистителен огън. Когато ни шлифова, Бог използва остри инструменти, които ни причиняват болка. Но резултата си заслужава да я изтърпим.

Монетния двор в Италия е изработил по заявка на Ватикана 6 хиляди нови папски медали, на които името на Исус било написано погрешно.
Медалите били изсечени от злато, сребро и бронз.
Вместо  Jesus било на писано на тях Lesus.
Такива папски медали се сечат след избора на нов папа.
Те се събират от колекционери по цял свят.

Тя се забави доста вътре, но когато излезе на двора едва не припадна. Нейното синче набутваше в устата си мръсен дъждовен червей.
– Ваньо! – изкрещя тя. – Какво правиш? Червеите не трябва да се ядат.
Детето удивено повдигна глава и попита:
– Защо?
Майката дойде на себе си и вече съвсем спокойно обясни на сина си:
– Представи си майката на това червейче като излезе и не намери сина си, какво ще стане тогава?
Момчето се замисли за момент, а след това смръщи вежди и добави:
– Няма да излезе.
– От къде си толкова сигурен?
– Аз вече я изядох ……

Живял някога един градинар. Той отглеждал цветя за кралския двор. Неговите цветя били изключително красиви. Всяко цвете било произведение на изкуството. Градинарят много се гордеел с това.

Но веднъж на експерименталната му полянка попаднало семенце от глухарче. Глухарчето правело всичко възможно, за да порази градинаря с ярко жълтия си цвят и извънредната си пухкавост. То даже се научило да пуска бели фойерверки в края на пътуването си.

Но градинарят само се дразнел от това.

– Такова просто цвете няма място в кралския двор. В него няма величието на розата, крехкостта на калиите, тайнствената загадъчност на божура. Простолюдие с една дума, – мърморел градинарят, който за пореден път изскубвал поникнали глухарчета.

Но след известно време глухарчето с изключително упорство отново демонстрирало на градинаря своята слънчева главица.

Веднъж в селището дошъл мъдрец. Местните веднага го заобиколили. Всеки искал да получи отговор на отдавна мъчещите го въпроси.

Градинарят също решил да се обърне за съвет към мъдреца.

– Казват, че знаеш всички тайни и можеш да отговориш на всички въпроси, – казал градинаря

Мъдрецът се засмял и поклатил глава:

– А не, аз съм обикновен човек. Такъв, какъвто си и ти. Просто се старая да видя това, което лежи на повърхността, а всички са привикнали да копаят надълбоко.

– Аха…, – градинарят нищо не разбрал от казаното, но решил да не го пита повече за това. – Тогава ми кажи как да се избавя от глухарчето. Работата е там, че аз отглеждам цветя за кралския двор, а глухарчето само пониква в моите лехи. Аз не се занимавам с такива прости цветя, в него няма никакво благородство, вярвам, че ме разбирате какво искам да кажа?

Мъдрецът се замислил, а след това вдигнал очи към градинаря.

– Казваш, че не е благородно цвете? А защо тогава слънцето му е подарил своя цвят? И слънчеви лъчи му даряват целувката си. Това не е просто едно цвете, а усмивката на слънцето на земята.

Градинарят удивен слушал мъдрецът.

– Искаш ли съвет? Получи го. – Мъдрецът станал и изтупал дрехите си. – Опитай се да обикнеш това цвете. Тогава няма да те подмине милостта на слънцето. В крайна сметка, такова упорство като на глухарчето, няма нито едно цвете. А твоята любов ще го направи благородно и …. достойно за кралския двор.

В азиатските страни, когато родителите изпращат децата си на училище, се стараят да изберат най-добрият учител за тях.
Един дядо повел внука си на училище. Когато влязъл в училищния двор ги обградили много деца.
– Вижте колко е смешен този дядо? – засмял се един малчуган.
– Ей, намръщен дебеланко, погледни ме, – направил му гримаса друг.
Останалите деца скачали около дядото и внука, като през цялото време крещели. Скоро учителят звънал със звъмчето и обявил началото на уроците, а децата влезли в училището.
Дядото хванал внука си за ръка и го извел от училищния двор.
– Няма ли да ходя на училище? – попитало детето.
– Ще отидеш, но не тук, – сърдито отговорил старецът. – Аз сам ще ти намеря добро училище.
Дядото върнал внука у дома, оставил го на грижите на бабата и тръгнал да търди най-добрия учител.
Когато виждал някое училище, влизал в двора и чакал децата да излязат в междучасие. В някои училища децата изобщо не му обръщали внимание, в други му се присмивали и го дразнили. Дадото гледал, наблюдавал, а след това си тръгвал.
Посещавайки доста училища, той много се отчаял, че ще намери това, което търси.
Изведнъж забелязал малък двор със схлупено училище. Влязъл в него и се облегнал на оградата. В това време звънал звънеца и децата излезли навън.
– Дядо, лошо ли ти е? Да ти донеса малко вода? -чували се детски гласчета край него.
– В двора има удобна пейка, елате да седнете на нея, починете си, – предложило друго дете.
– Ще ида да извикам нашият учител, – добавило по-голямо момче.
Скоро в двора дошъл и младият учител. Дядото го поздравил и му казал:
– Най-накрая намерих най-доброто училище за внука си.
– Вие се лъжете. Нашето училище съвсем не е най-доброто. То е малко и тясно, – възразил учителят.
Старецът не спорил с него, но се договорил с него, внукът му да посещава имено това училище и си тръгнал.
Вечерта майката на момчето след като изслушала разказа на стареца му казала:
– Татко, ти си неграмотен, от къде знаеш, че това е най-доброто училище?
– Учителите се познават по техните ученици, – казал дядото.