Камен се завъртя около баща по-дълго време от друг път. Явно нещо го тревожеше, но се страхуваше да попита.

Разбирайки това баща му попита:

– Какво те е развълнувало толкова?

Това премахна всички прегради и Камен заговори бързо:

– Татко, ако Бог поставя „не“ пред дадено действие, а ние го правим, това грях ли е?

– А ти как мислиш? – баща му не бързаше да отговори на въпроса му.

– Е, може би означава „По-добре не го прави“ – и Камен изпитателно погледна баща си.

– Може би ти си мислиш за десетте Божи заповеди?! – усмихна се бащата. – Тогава защо не приемаш сериозно, командата, която най-често се появява в Библията?

– И коя е тя?- любопитството нарасна неимоверно много в Камен.

– Ами тази „Не се страхувай“. И забележи, това не е съвет, а заповед. Ти се страхуваше преди малко да ме попиташ, но страхът не е вариант. И сега навярно знаеш как да се пребориш с него?

– Да, разбирам, че когато врагът действа срещу мен, ако не му противодействам …..

– Тогава не осъзнаваш това, което ти дава Бог.

Камен започна да осъзнава, че забраните не бяха толкова страшни, ако човек разбираше от къде идва силата за да изпълни всяко „не“.

Големи сиви облаци се скупчиха на купове. Блесна светкавица. Отекна гръм. След, което последва безпощадна буря. Тя бе от онези, които можеха да те убият.

Вятърът бе толкова силен, че едвам се чуваше човек, който крещеше, а отстоеше само на няколко сантиметра от теб.

Вълните се разбиваха в лодката. Една успя да прелее в нея. Изгубил стабилност плавателният съд се наклони силно настрани.

Вятърът размахваше огромните си юмруци и събаряше хора в лодката един върху друг, като не пропускаше да ги облее обилно с вода.

Само Той спеше спокойно. Необременен от нищо.

Когато Го събудиха, попита:

– Защо сте страхливи, маловерци?

Тогава стана, смъмра ветровете и вълните, и настана голяма тишина.

Ако не осъзнаем страха си и му се поддадем, той не познава граници. Днес той лежи на много прагове на домовете.

Първата ни стъпка към свободата е да осъзнаем многобройните грехове, които се коренят в страховете ни.

Но трябва да знаем, едно:

“ В любовта няма страх, но съвършената любов изпъжда страха; защото страхът има в себе си наказание, и който се страхува, не е усъвършенствуван в любовта“.

Радан гледаше сина си Мартин как се измъчва, поради нещата, които му се случиха и му съчувстваше. Той знаеше, че синът му в това състояние едва ли ще чуе думите му, но все пак каза:

– Разбирам проблемите ти. Виждам страданието ти, но това, за което си мислиш не е най-главното.

– А кое? – апатично се отзова Мартин.

– Затрудненията в живота ти си имат причина и това са твоите грехове.

Мартин се начумери.

– Не се обиждай, а се замисли над това: Главният проблем в живота ти не е това, което ти се е случило или какво са ти причинили хората, а начинът, по който ти си откликнал на всичко това, – кротко поясни бащата.

Иронично, но без въодушевление Мартин попита:

– Защо?

– Защото не можеш да промениш това, което е станало или това, което останалите са направили, но можеш да промениш нещо в себе си.

– Грях …., – Мартин направи кисела физиономия.

– Грехът не е просто лошите неща, които си правил и продължаваш да правиш ….

– Имаш предвид лъжата и похотта? – прекъсна го заядливо Мартин.

– Става въпрос за това да игнорираш Бога, Който те е създал, да се бунтуваш срещу Него, като че ли живееш независимо от Него.

– А нима аз не решавам как точно ще живея?!

– Ето това е основният ти проблем, – поклати глава Радан.

– Поясни, но можах да схвана, какво имаш в предвид.

– При Исус дойде един паралитик и го молеше да изцели тялото му, но той подценяваше по-дълбоките копнежи на сърцето си.

– Всеки, който е парализиран, желае да проходи. Какво лошо има в това? – изненада се Мартин.

– Всеки си мисли, че ако се излекува и отърве от недъга си и всичко ще бъде наред …

– А не е ли така? – припряно попита Мартин.

– Почакай два три месеца, докато еуфорията премине, – усмихна се Радан. – Корените на недоволството в човешкото сърце се простират много по-надълбоко.

– Тогава? – в гласът на Мартин се усещаше безпокойство.

– Най-голямата нужда на паралитика бе прошката. Каквито и други нужди да изпитваме от нея имаме най-голяма потребност.

Най-после заваля сняг и то какъв. На места бе толкова изобилен, че хората останаха без ток и вода, даже телефоните им изгубиха обхват.

Няколко дена по-късно малко се постопли и само малко сняг тук там напомняше, че е имало прекалено много обърквания и затруднения.

Малкия Дамян бе седнал до дядо си и задаваше своите не свършващи въпроси?

– Как така от морави пък стават бели като сняг?

Дядо Димо погали внука си и се засмя, а после хитро го погледна и започна да му обяснява:

– През седемнадесети век Исак Нютон е използвал призма, за да проучи как светлината се разлага на различни цветове. Той открил, че когато светлината преминава през даден обект, тя разкрива специфичния му цвят.

– Аааа! – зяпна учудено малчуганът. – Ама наистина ли?

– Докато един леден кристал изглежда полупрозрачен, снегът е съставен от много ледени кристали, събрани заедно, – продължи обясненията си старецът. – Когато светлината преминава през всички кристали, снегът изглежда бял.

– Това е много интересно, но аз те питах за друго, – начумери се Дамян.

– Нали точно това исках да ти обясня, – каза недоволно старецът, – ти все бързаш. Искаш всичко на минутата да разбереш.

Дамян се почувства виновен пред дядо си и тихо каза:

– Сбърках, дядо. Моля те обясни ми ….

Вече поуспокоен дядо Димо поднови разясненията си:

– Нашите грехове са „алени“ или „червеи като пурпур“, но Бог ни е обещал, че „ще бъдат бели като сняг“….

– И как става това? – попита нетърпеливо Дамян, като прекъсна отново обяснението на дядо си.

Този път старецът не обърна внимание на думите на внука си, а продължи:

– Благодарение на Исус ние имаме достъп до Бога, от Който можем да искаме прошка. Исус нарече себе си „светлината на света“ и каза, че който Го следва, „никога няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота“. Когато изповядваме греховете си, Бог ни прощава и ние сме видени през светлината на Христовата жертва на кръста. Това означава, че Бог ни вижда така, както Той вижда Исус – непорочен.

– Значи, – Дамян се напрегна и след няколко минути размисъл, коментира това, което бе разбрал, – ако искам прошка от Бог за греховете си и Той ми прости, аз ставам „бял като сняг“.

– Да, – съгласи се дядо Димо като се усмихна, – ставаш чист като снега, който ни изглежда бял и незамърсен.

В църквата нямаше много хора. Петър Василев бе заел вече мястото си. Всички го познаваха като богобоязлив човек, който бе готов и на мравката път да стори.

Той бе преклонил глава и усилено се молеше:

– Боже, благодаря ти, че съм с Теб вече тридесет години. Много си ми помагал и се ме освободил от пороците ми. Ето постя два пъти в седмицата, плащам си десятъка и не пропускам богослужение. Благодаря Ти, че не съм като другите хора, затънали в греха и беззаконието си ……

Изведнъж нещо смути молитвата му и Петър повдигна очи.

Прага на църквата бе прекрачил луксозно облечен мъж. На ръката му се виждаше доста скъп часовник.

„Този какво право има да влиза тук?! – помисли си ожесточено Петър. – Да си гледа света, парите и удоволствията. Нима може такъв да се покая искрено? Ще го повярвам, когато го видя да сваля всичко онова, с което се смята за по-горен от нас“.

Димитър Златев бе влиятелен човек. Работеше в данъчното. От няколко дена насам бе усетил, че в живота му нещата не са наред. Всичко си имаше, но вече нищо не го радваше. За това бе дошъл днес в църквата.

Златев бе навел глава и очите си не смееше да повдигне, само устните му тихо шептяха:

– Боже, бъди милостив към мене грешника ….

„Казвам ви, че този слезе у дома си оправдан, а не онзи,  защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, а който смирява себе си, ще се възвиси“.