Самуел беше безчувствен, защото нямаше сърце. Дж. Попов беше високонравствен човек, благороден, обичан и честен. Той беше голям поклонник на произведенията на Самуел. С течение на времето тези чувства поохладняха, за което бе виновен единствено Самуел. Но независимо от всичко, Попов все още го обичаше.

Един ден в квартирата на Попов дойде млад човек и каза:

– Аз съм син на Самуел ….  Току-що пристигнах и носи препоръчително писмо от баща ми, – и подаде писмото на Попов.

Попов го посрещна сърдечно и каза:

– Аз те очаквах, моето момче. Зная за какво си дошъл, защото вече получих писмо от баща ти. За щастие мога да ти помогна. Имам свободно място тъкмо за теб и от днес можеш да се смяташ за назначен.

Младежът благодари от сърце и добави:

— Аз знаех, че ме очаквате, защото татко ми обеща, че ще ви пише, за да ви уведоми предварително.

Писмото на Самуел беше в джоба на Попов, но той не го показа на младежа. Ето какво пишеше и в  самото писмо:

„Синът ми е побъркан на тема техника и смята да се обърне към теб за помощ, защото знае, че сме стари приятели. За да не ми досажда повече, видях се принуден да го изпратя при теб, като му дадох и писмо, в което го препоръчвам на твоето внимание и те моля в името на нашето приятелство да му помогнеш да осъществи своите стремежи. Нямаше как, просто бях принуден да напиша писмото, което той носи, но сега те предупреждавам да не обръщаш внимание на това писмо. Синът ми е влюбен в техниката, но е пълен некадърник и от него нищо няма да излезе. Не си създавай излишни грижи с него, само ще си загубиш времето.“

Дж. Попов помогна на момчето. Издигна го и стана втори, истински баща за него.

Слънцето немилостиво прежуряше. Хората отчаяно бършеха потните си челата, но упорито вървяха забързани нанякъде. Работа, задължения, грижи….

Пешеходният мост над Марица не оставаше спокоен и в най-горещите часове на деня. Мъже, жени, деца и юноши се движеха като разбунен мравуняк в огнения пек. Някои търсеха закрила под  прохладните сенки на дърветата, морно свели корони в края на моста.

Тук често можеш да срещнеш една жена. Времето бе набраздило лицето ѝ, а слабата ѝ кокалеста ръка винаги държи празна пластмасова чаша за кафе, която протягаше към минаващите. С умоляващ поглед и почти неразбираеми думи, тя очакваше помощ. Черната рокля и наметнатия отгоре тъмен шал ѝ служеха като броня срещу равнодушието на хората. За нея нямаше жега и студ. Стоеше неотклонно на поста си, протегнала ръка с надежда.

Този ден тя не бе сама. Седнала под сянката трудно дъвчеше голям комат, който държеше с треперещата си ръка. От време на време отпиваше мляко от пластмасова кофичка. До нея бе приседнала женица със избеляла забрадка, овехтяла пола и синя блуза на квадрати. Тя говореше тихо, а възрастната жена от време на време кимаше с глава. Между двете жени цареше разбирателство и любов. Старицата жадувала толкова време за внимание и нежност, най-после бе получила своя дял.

Големият град сковава човека между бетони сгради. Отнема му всичко човешко и го превръща в звяр. Но не във всеки град е така.

Пловдив градът под тепетата, облян с зеленина и изпънен със загадъчност, покорява всеки свои посетител. Не само със Старият град, Античният театър, паметниците си, панаирът, тунелът, легендарните си зевзеци,…., а с нещо много по-въздействащо. Отзивчивото и благородно отношение на хората, пропито с много любов и доброта. Това не се описва с перо, нито може да се нарисува с четка. То се усеща само със сърцето.